Иън се намръщи. Маги нямаше да приеме новината спокойно, но и нямаше какво да направи. За разлика от Иън, Маги си имаше семейство и не можеше просто така да изчезне от лицето на земята, без никой да не забележи. За разлика от Тори, Маги нямаше семейство и приятели, които да я прикриват.
Да обясни на семейството си? Да бе, как ли пък не. „Слушай, татко, ще се поразходя из Тир На Ног, там, където са се оттеглили боговете в пенсия, за да потърся скъпоценните камъни от Брисингамен, в които е скрита черната материя, необходима за новото начало на вселената.“ Бащата на Маги бе клиничен психолог и веднага щеше да звънне на някой колега психиатър, за да я освидетелстват.
Освен това беше и много опасно.
Иън несъзнателно попипа торбата, в която бе прибран Убиецът на гиганти, със същия жест, с който попипваше портфейла си, когато бе в някой ресторант, за да се увери, че е в него, че не е изчезнал…
— Така, когато си готов — каза Ивар дел Хивал, — можеш да разчиташ на мен. Ще дойда с теб поне до Независимите владения. — Той сви рамене. — Там не е лошо място за начало на търсенето. Може пък някъде из Градищата да откриеш учен, който да има представа, откъде да започнеш.
Ториан Торсен изсумтя.
— Ако беше толкова лесно, ако съществуваха някакви сведения, всички скъпоценни камъни щяха отдавна да са открити.
В интерес на истината Тори, не Иън, се бе натъкнал на скрития сейф под сейфа, в който бе сложен рубинът. Приятелят му бе израсъл с Хоузи и имаше много по-добър усет към скривалищата, сътворени от Старея, отколкото Иън.
Но стига за това.
— Да не би да искаш да кажеш, че не трябва да тръгвам?
Торсен поклати глава.
— Нищо подобно. — Усмивката му едва се забелязваше, но въпреки това бе искрена. — Само че на мен ми се струва, че прекалената напористост е… неразумна.
— Съгласен съм, Ториан — кимна Ивар дел Хивал. — Не че ти казвам какво да правиш, Иън Силвърстайн, дори не мога да те посъветвам, защото нямам представа, как да постъпиш. Ти си упорит младеж и не бих искал да меря ината си с теб. — Наведе се напред, развърза работните си ботуши, свали ги, а след тях и дебелите чорапи, сгъна ги внимателно и чак тогава ги остави настрани. Стъпалата му бяха малки, не повече от четирийсети номер, но много широки. Малкият пръст на десния му крак липсваше. Сигурно имаше какво да разкаже, но пък миналото на Ивар дел Хивал бе доста богато и той можеше много да разказва.
Мъжът се изправи с пъшкане.
— Само че ако смяташ да продължиш обучението си, да започваме още сега, докато наблизо има медицинско лице, защото може да се наложи да ползваш услугите му.
— Забавлявайте се до насита. — Док повдигна чашата с кафе като тост. — Само да не забравите, че съм най-обикновен остарял провинциален лекар и ако му изтръгнеш сърцето или нещо такова, няма да мога просто да го наместя обратно.
Арни Селмо се усмихна широко.
— Бас държа, че можеш, Док. Резултат може и да няма, но ще успееш да го закърпиш.
Иън си свали обувките, нави ръкави и се изправи.
— Само леки докосвания, нали?
— Не съм съгласен. — Ивар дел Хивал стисна ръце и кокалчетата му изпукаха. — Без убийства, без трайни наранявания, мен преди са ме наранявали, а и сега нямам нищо против да си поразкървавя кокалчетата. — Приклекна, щом се отдалечиха от градинските столове. — Да видим сега дали ваканцията те е размекнала, какво ще кажеш.
Ториан Торсен бе дуелист, истински магьосник с меча, но Ивар дел Хивал бе прекарал целия си живот в служба за Пламенния род, а това означаваше години на напрегнато обучение като войн. Средните владения не бяха същите като преди векове, но от войните все още се очакваше да могат да поведат в бой рота селяни, въоръжени с копия или лъкове, ако се наложеше да се защитават Владенията, а това означаваше, че трябва да умее да се докаже, в случай на нужда, като се бие също като селянин, или в ръкопашен бой, или с импровизирани оръжия, взети от наличните градинарски инструменти. Освен че Ивар дел Хивал бе изключително умел, той бе и поне два пъти по-тежък и як от Иън.
Иън също приклекна и се измести вляво, като внимаваше къде стъпва. Само да се подхлъзне и с него бе свършено. Единственото му предимство бе младостта и бързината, всяка близост с противника му бе опасна. Ако успееше да накара Ивар дел Хивал да обикаля в кръг достатъчно дълго, по-възрастният мъж щеше да се умори и така младежът можеше да нападне и да отбележи точка в своя полза, но ако Иън се оставеше едрите ръце на опонента му да го спипат дори веднъж, двубоят бързо щеше да приключи. Иън бе губил от Ивар дел Хивал преди и усещането никак не му бе харесало.