— Арни, в чантата ми има телефон. Вземи го и натисни бутона за изпращане — само бутона за изпращане, или набери клиниката — кажи на Марта, че Хоузи е получил нов припадък и искам хеликоптера от Гранд Форкс в готовност, в случай че валиумът не подейства.
Той поклати глава, а ръцете му нито за миг не забавиха бързите си уверени движения, докато приготвяше спринцовката, след това я стисна странично между устните си, за да завърже тънък гумен маркуч над лакътя на Хоузи.
— По дяволите — изломоти той, все още стиснал спринцовката в уста. — Мога да му бия достатъчно успокоително, за да прекрати припадъка, но не искам да рискувам да му спра дишането. Така. Сега дръжте здраво. Започвам.
Иън стисна Хоузи за китката, докато Торсен, от другата страна на Док Шърв, стегна горната част на ръката му, а с другата предпазваше доктора от стиснатия юмрук на болния. Беше страшно как възрастният човек се гърчи, как се свиват мускулите му, как се отпускаха внезапно очите му подбелени, докато почти невъзможното дишане предизвикваше ужасно хъркане.
— Всичко е наред, Хоузи. Ей сега ще се оправиш — каза Док и проми свивката на лакътя му. — Добри вени има.
Иън ненавиждаше спринцовките. Затвори очи и извърна глава настрани, докато Док пуфтеше.
— Готов съм.
Иън отвори очи.
Пресечен лейкопласт държеше иглата неподвижна за ръката на Хоузи. Ивар дел Хивал се бе изправил над тях, стиснал малка торбичка в ръце, която Док свърза с някаква тръба.
Течността започна да се процежда и бързо изпълни спринцовката, след което той я инжектира.
— Хайде — каза той, — просто спокойно. — Док поклати глава, измърмори нещо неразбрано и отново напълни спринцовката.
Хоузи се отпусна почти мигновено. Док веднага си сложи стетоскопа и преслуша гърдите на мъжа и едва след това си позволи да се отпусне назад и да въздъхне шумно. Усмихна се.
— Валиумът е уникален — каза той, забоде спринцовката в земята, посегна към чантата си и извади нова. След това заговори отново, гласът му вече бе по-естествен и спокоен. — Това означава, че ни остават още пет, може би дори десет минути, за да сме готови с малко Тегретол, да видим дали ще успеем да успокоим топката. — Той напълни нова спринцовка и я забоде в торбичката с разтвора, а след това, докато поставяше капачка на иглата, се намръщи. Устните му се движеха, сякаш правеше някакви изчисления, а сетне нагласи течността да се процежда по-бързо. — Добре, Арни — извика през рамо той, — можеш да кажеш на Марта, че всичко е наред, поне за момента, да не праща хеликоптера.
Извади забитата в земята спринцовка, постави капаче на иглата и пусна и двете спринцовки в джоба, където държеше ненужните и вече използвани неща.
Арни подаде мобилния телефон на Док.
— Тя иска да говори с теб.
— Здрасти, скъпа — каза Док, повдигна рамото си и наведе глава, за да заклещи телефона до ухото и ръцете му да останат свободни. — Веднага примъкни дебелото си дупе в лабораторията; изпращам Арни Селмо с една кръвна проба — да, за начало кръвни показатели и функцията на черния дроб. Да извадиш и картона. Ако откриеш нещо, което наскоро не е проверявано, пусни го и него — каза той, без да откъсва очи от пациента. — Ториан, Ивар — в колата ми има носилка и метална стойка за банката с разтвора — донесете ги, за да го внесем. — Той се заслуша в нещо, което му казваха по телефона, и прехапа устни. — Да, знам. Правим каквото можем.
За вечеря всеки яде каквото намери — останала яхния, сандвичи от все още топлия домашен хляб с тънки, почти прозрачни, резени шунка, измъкната от килера, великолепни парчета гъше, шпиковани с чесън, преглътнати с вино или бира, а за десерт пиха много чаши традиционно слабо кафе и прясно опечен кекс, от който из цялата къща се разнесе приятен аромат на канела, а Карин се притесни от аромата, въпреки че Иън така и не разбра защо.