Когато приключиха, бе станало осем, прибраха мръсните съдове в съдомиялната, а Иън изнесе чаша безкофеиново кафе в задния двор. Така и не успя да разбере защо местните жители пиеха безкофеиновото кафе толкова силно.
Небето над тях бе притъмняло също като гъстата течност в чашата му, обсипано с бели като диаманти звезди. Той излезе, далече от светлината вътре. Трябваше му цяла минута, за да се адаптират очите му и да открие горе високо Млечния път. В града никога не можеш да го различиш. Там имаше прекалено много светлини, а и въздухът бе изключително замърсен.
Стори му се, че една от звездите мърда, много бавно, и чак след малко Иън разбра, че се мести от северозапад на югоизток.
Сателит. И това не можеш да видиш в града. Сега не бе подходящото време, но понякога човек успява да зърне метеоритен дъжд.
Подуши нощния въздух. Някъде отдалече се носеше миризма на скункс, но не му се стори неприятна, не и когато бе едва доловима. Дори му стана приятна.
Вратата на терасата се плъзна и Карин Торсен излезе в тъмното, очите й обиколиха за момент мрака, докато най-сетне го забеляза.
— Иън… В първия момент не те видях. — Направи няколко предпазливи крачки към него и спря. Лекият полъх на вятъра разнесе аромата на сапун и парфюм Обсешън.
— Всичко наред ли е?
Тя кимна.
— Ториан каза, че иска да те види на приземния етаж след около половин час. Хоузи хапна малко супа, а Марта Шърв ще остане при него довечера — обясни тя. — Боб иска да го прати в Гранд Форкс за още изследвания, но… — Тя сви рамене. — Нали го знаеш Хоузи. Не иска с него да се занимават непознати.
— Откога?
— Какво откога?
— Откога е така?
Тя поклати глава.
— Десет години не е имал припадъци, започнаха… наскоро — отвърна тя. — Въпреки че пие фенобарбитал, откакто се помня. — Тя почука с пръст по слепоочието си. — Има някакво мозъчно увреждане.
Иън стисна устни.
— Разбрах го още в деня, когато се запознах с него — каза той, сетил се за леко заваления говор, накуцването и неестествения начин, по който Хоузи държеше дясната си ръка. — Не знаех обаче за епилепсията. Състоянието му се влошава, откакто се върнахме от Тир На Ног — заяви той.
— Да.
Всичко бе ясно. Хоузи умишлено бе повредил част от ума си. Беше хитро и добре измислено, а Иън искрено се възхищаваше на куража му, въпреки че щеше да е много по-добре, ако Хоузи се бе доверил на уменията на Иън във фехтовката. Онзи последен път.
— Какво казва Док Шърв?
— Какво да казва? — Тя се усмихна. — Почти нищо не казва. Главно ругае. Хоузи винаги му е създавал проблеми.
Иън чу отварянето и затварянето на вратата, но не бе предполагал, че това ще бъде Док, придружен от Ивар дел Хивал.
— Мислех, че си се прибрал — каза му едрият мъж.
— Точно това смятам да направя — обясни Док Шърв. — Исках да те похваля, че помогна днес следобед. Добре се справи, момче.
Ивар не знаеше какво да каже. Никой не го бе хвалил отдавна.
— Благодаря — отвърна най-сетне той.
Шърв извади дебела пура от вътрешния си джоб и я разопакова.
— Прави каквото казвам, не прави каквото правя аз — каза той, отхапа края на пурата и запали клечка старомоден кибрит на подметката на обувката си. Започна да пуфти със смрадливата пура, за да я разпали, без да сваля очи от тлеещия край. — Истината е, че той е голям проблем. — Стисна пурата между зъбите си и започна да отброява на пръсти. — Нормалната му телесна температура е едва над трийсет и пет градуса. Сърцето е с ритъм четирийсет и пет, четирийсет и шест удара на минута, кръвното му е сто и деветдесет на трийсет, което кой знае какви проблеми може да създаде, само че за него си е нормално, при тестовете за стрес сърдечният ритъм става сто и двайсет, а систоличното налягане спада. — Лекарят обясняваше разпалено, все едно че ругаеше, а не изброяваше данни от прегледите. — Чернодробни ензими почти не съществуват при него, а броят на белите кръвни телца показва, че има остра левкемия, но нито черният му дроб е уголемен, нито жлъчката, нито пък има лимфни удебеления, кръвоизливи също няма, а пък когато се пореже, раната зараства неестествено бързо, не изпитва слабост, а инфекции не познава. Няма нито апендицит, нито пък белег от операция…
— Док…
— Шшш. Не съм свършил. Та както вече казах, нито има белег от оперативно изваден апендицит, нито има апендицит. Открих този факт, когато го преглеждах преди няколко години. Тогава установих, че вътрешностите му преминават съвсем гладко от тънки към дебели черва, посредством някаква междинна структура, която ще нарека средни черва — само господ знае какви са функциите на това чудо, защото аз нямам никаква представа. Вътрешностите му показват известни отклонения, но у него няма и следа от дивертикулит или дивертикулоза. — Докторът въздъхна. — Да не говорим за мозъка му. Скенерът показа десетки наранявания — сраствания — би трябвало да получава тези припадъци непрекъснато, но до много скоро нямаше никакъв проблем и положението му си бе съвсем стабилно, благодарение на смешно малко количество фенобарбитал, а доколкото разбирам, докато сте бродили из Тир На Ног — продължи той, — той не е пил абсолютно никакво лекарство, но не е имал и проблеми. — Другият мъж кимна. — Затова той за мен е един огромен проблем. — Шърв нервно пуфтеше с пурата, а димът бързо се разнасяше и изчезваше под лекия полъх на ветреца.