— И моите ръце започват да се потят само като си помисля — каза Ивар дел Хивал. — Бих предпочел да остана тук, докато нещата у дома утихнат, но ако няма да съм тук, по-добре да си ходя. Не искам Негово Топлейшество да реши, че селата ми могат да се управляват сам-сами, а ако няма да ги управлявам вечно, то тогава ми трябва нова жена и достатъчно време, за да се сдобия с един или двама синове. — Той се намръщи. — Мога да го взема със себе си и да видя дали въздухът и земята в Тир На Ног няма да направят чудо. Случвало се е преди, несъмнено ще се случи отново.
Иън харесваше Ивар дел Хивал; просто човек не можеше да не го хареса. Гръмкият смях и приятната добросърдечна усмивка на едрия мъж бяха заразни, а Иън високо ценеше уроците му в ръкопашния бой и стрелбата с лък, които Ивар дел Хивал настоя младежът да научи, освен инструкциите на Ториан Торсен във фехтовката.
Но това бе едно. Да остави Орфиндел в ръцете му, бе съвсем друго. Промените у Хоузи може и да го бяха превърнали в по-незначителна плячка, отколкото преди, но ако някой не повярваше на истината? Ами ако той все пак се окажеше ценен? Хоузи е бил заключван в килия неведнъж и измъчван заради тайните, които съхраняваше, а Иън не смееше да рискува това да се случи отново.
— Аз трябва да го направя — намеси се тихо той. — Харбард и Фрида едва ли ще погледнат с добро око на някой, когото не познават.
Лицето на Карин Торсен не трепваше.
— Всъщност говориш за връщане.
Точно така. Щеше да се върне, за да открие останалите камъни от Брисингамен, беше преценил, че това връщане си струваше, макар и никога да не успееше да открие това, което търсеше. И въпреки всичко бе очаквал Тори Торсен да тръгне с него. Тори не бе просто по-добър в свободния стил — дуелите — играта с мечове, от Иън; на него просто можеше да му се довери така, както никога нямаше да посмее да се довери на Ивар дел Хивал. Искаш ли да разбереш мотивите на Тори, за каквото и да е? Просто го попитай и той ще ти каже. Иън харесваше тази негова черта. Непретенциозен не означаваше глупав, но определено означаваше достоен за доверие, понякога.
А оставаше и тя. Иън тръсна глава.
— Трябва да помисля — каза той.
Шърв се намръщи.
— Не мисли прекалено дълго.
Ториан Торсен го чакаше в залата за фехтовки на приземния етаж.
— Радвам се, че се върна, Иън — каза той и посочи кукичките, където бе закачил торбата.
— Ама…
— Ама нищо, млади Силвърстайн. — Усмивката на по-възрастния мъж можеше да мине и за приятелска, ако не бе белегът, който се спускаше през бузата му чак до ъгъла на устата. Стори му се далечен, дори страшен. — Робърт Шърв ще го наглежда много по-добре от мен или теб, а сега най-доброто за Хоузи е почивката. — Той протегна ръка с дланта нагоре, пръстите му бяха разперени. — Най-доброто за теб в момента е практиката.
Торсен бе облечен в къси панталонки и тениска, дебели бели къси чорапи и гуменките, които, изглежда, предпочиташе за тренировките. Той се отпусна на една от постелките за серия разтягания и след малко Иън също се съблече, за да си сложи препаска, която миришеше на белина — проклетията започваше да го убива, ако не я дезинфекцираше редовно, а след това навлече избелели панталонки и прекъсната тениска с надпис Знам, че тази гадост ще те повлече надолу отпред, и Защо ми трябва да живея там долу? на гърба.
Той също се зае с упражнения за разтягане. Ако имаше достатъчно време за тренировки, значи имаше и достатъчно време да разгрее. По-добре сега да го позаболи, отколкото да разтегне някой мускул после.
Ториан чакаше нетърпеливо, когато Иън най-сетне се изправи и посегна към оръжието.
— Аз бих казал, че човек, който иска да превърне фехтовката в професия, ще се приготви по-бързо за урока си — каза той.
Такъв си беше той, винаги успяваше да изненада Иън. Причината не бе в обучението му по фехтовка — дуелист от Стоманения род можеше да прекара дни наред в подготовка за важен дуел, ако се налагаше и нямаше нужда да хаби минутите в безсмислено потене.
Иън си облече якето, предназначено единствено за срещите по фехтовка, нахлузи дълъг панталон върху късия, но ръкавиците остави на масата. Новата шпага с остър връх, направена специално за него от Хоузи, създаваше същото впечатление на допир като Убиеца на гиганти и въпреки че имаше опасност да получи нараняване по ръката, а още по-вероятно по китката, Иън усети, че му е приятно да я стиска в голата си ръка.