Всеки стил си имаше своите недостатъци в истинския бой и Иън си помисли, че току-що бе открил един от недостатъците на свободния стил. Но поне за момента бе най-добре да премълчи. Освен това по-възрастният мъж го бе изпотил здравата.
— Искам да тръгна с теб — каза Ториан. — Нека да дойда аз, вместо сина ми.
— С мен ли?
— Ясно е, че ще се наложи ти да отведеш Хоузи. Поне за мен от известно време е повече от ясно, а за жена ми от по-отдавна. Ти си добре дошъл в… дома на Харбард, а това може да не важи за останалите, а за мен и дума не може да става да ме посрещнат с отворени обятия.
— Така ли? — А каква му беше целта на Торсен с тази молба? Ами да. Разбира се! Щеше да защити сина си.
— Няма да те подведа, Иън. Мога да съм ти от полза, но не и когато става въпрос за Харбард, а може да се окаже, че не мога да постигна нищо и във Владенията. Аз съм положил клетва, Иън, и въпреки че е хитър и пресметлив, Едноокият никога не разчита на хора, пристъпили честта си. Младите воини заслужено се радват на възхищението му. Поне ги предпочита, зависи как ще погледнеш на въпроса.
— Ще си помисля — каза Иън. — Нека първо да видим дали Тори няма да се обади през следващите дни. — Той смръщи чело. — Я чакай. Имам една идея.
— Така ли? — Торсен сви вежди.
— Тори нали носи кредитна карта, когато пътува? Златна Американ Експрес.
Торсен сви рамене. Това бе въпрос на пари и сметки, а както бе възпитан, парите и сметките бяха женска работа и въпреки че не приемаше подобно занимание за нещо долно, предпочиташе просто да не го забелязва.
— Може, но ако исках да разбера, щях да попитам жена ми.
— Да — кимна Иън. — Май си прав. Ще попитам жена ти.
Торсен отново сви рамене.
— Както искаш.
Иън я откри в кухнята да вади чистите съдове от съдомиялната.
Беше петък, когато според строгите правила в къщата на Торсен бе ред на Хоузи да вдига и почиства, но ето че правилата все пак се оказваха достатъчно гъвкави, когато Хоузи бе в леглото, за да се възстанови след припадъка си.
— Имам нужда от номера на Амекса на Тори — каза той.
Карин му се усмихна.
— Вземи моята, ако нямаш Американ Експрес… но всъщност ти имаш, нали аз ти я извадих.
Иън се беше ухилил от ухо до ухо.
— Не, не искам пари назаем от него. Искам да я използвам, за да разбера къде се намира.
С изненада откри, че усмивката й се стопи, и забеляза, че в първия момент тя се поколеба.
— Ще се кача да видя дали ще го намеря.
Иън остави бавно слушалката и се отпусна на тумбестото кресло в хола на Арни. Бавно и спокойно, това бе едно от правилата: контролирай гнева си. Проблемът си е твой, не е на никой друг. Ако се владееш и не си го изкарваш с удари по предметите, няма да си го изкарваш с удари и по хората.
Въпреки това бе ужасно потискащо.
Арни Селмо бе облякъл пижама с разръфани маншети и много стар кариран хавлиен халат. Чехлите му шляпаха, докато се приближаваше от кухнята с две високи чаши. Ледени кубчета леко подрънкваха, когато остави едната на клатушкащата се масичка до лакътя на Иън.
— Благодаря, Арни — каза Иън и отпи. Богат наситен плодов вкус, но с познат аромат… — Ред Зингер ли е това?
Сбръчканото лице на стареца грейна.
— Кой е казал, че не можеш да научиш един дърт пес на нови трикове? Много хубав студен чай е това, а на моята възраст мога да мина и без кофеин. — Арни се настани на съседния тумбест фотьойл. — Успя ли?
— Не. — Иън поклати глава. — Проблемът е, че може да са къде ли не между Лисабон и Букурещ и няма начин да ги открия. Карин каза, че последно се е чула с тях, когато са били в Париж, но аз проверих хотела и се оказа, че са заминали преди повече от седмица, а едва ли ще се върнат през идващите две. — Той се намръщи. — Учудвам се, че Тори е тръгнал, след като е знаел, че Хоузи е в такова състояние.
— Не би го направил. Няма начин. Не и Тори — изсумтя Арни. — Ама той Хоузи не беше зле. Е, имал е припадък, но само един-единствен път. След като не си бе пил лекарствата толкова дълго, Док каза, че нямало нищо за чудене. — Подхвана с пръсти малката порцеланова фигурка от края на масата, а след това я върна на точното й място.