Иън въздъхна.
— Реших, че идеята ми е гениална. Взех номера на кредитната карта на Тори от Карин и им звъннах, за да ми кажат къде е използвана за последен път. Целият ни свят е едно голямо село, по телефона можеш да направиш каквато си искаш проверка.
— И се оказа, че той не я е използвал.
Иън поклати глава.
— Не поискаха да ми кажат. Това си е сметката на Тори и никой, който не е упоменат в тази сметка, не може да измъкне и дума от Амекс. — Той посочи телефона. — Дори да става въпрос за спешен случай.
— Я виж ти — Арни смръщи чело. — Значи не желаят да ти дадат информация, но едва ли ще ти откажат, ако ги помолиш да им оставиш ти някаква информация.
— Какво?
— Обади им се. Сигурно ще се наложи да говориш с някого от началниците. Обясни, че има някакъв домашен проблем, след това ги помоли да обозначат сметката, така че следващия път, когато той я използва, да изискат някакво потвърждение и едва след като той го направи, да му се каже, че трябва да се обади у дома. Следващия път, когато използва картата, ще получи съобщението.
— Мислиш ли, че ще се съгласят?
— Защо да не се съгласят? А ти си длъжен да опиташ.
Той тъкмо посягаше към телефона, когато се звънна.
— Ало?
— Иън? Боб Шърв се обажда. — Гласът на Док звучеше съвсем спокоен. — Хоузи има нов пристъп и му слагам повече валиум, отколкото ми се иска. Нещо става тази вечер, просто не разбирам какво, но не съм сигурен дали хората в Гранд Форкс ще успеят да се справят, дори и той да ми разреши да им се обадя. — Някъде зад него се чу шум. — Той казва, че иска да го преведеш тази вечер. Сега.
Беше страшно, но имаше нещо хубаво в това, някой да се нуждае от теб.
— Тръгвам веднага. Кажи на господин Торсен да извади две от раниците за спешни случаи, ще ми трябват. — Семейство Торсен винаги държаха приготвени раници с неща от първа необходимост. — Ивар да извади носилката от колата ти. Свалете го в приземието.
— В приземието ли?
— Просто го направи. — Иън затвори и стана. Е, той бе свикнал да пътува с малко багаж, а и освен това дори не си бе отварял багажа след завръщането.
Пътуването с малко вещи можеше да означава да зарежеш всичко ненужно. Взима се само най-важното: Убиецът на гиганти, ботушите и дрехите. Я вдигай саковете, ще събереш каквото трябва у семейство Торсен, при това ако остане време.
— Ще те изпратя — каза Арни. Той вече си бе обул дънките и бархетна работна риза, която висеше на слабото му тяло. Сложи си тежки ботуши и ги завърза с повече лекота, отколкото бе обичайно за човек на неговата възраст. — Тъкмо ще ти помогна.
— Добре. — Иън прехвърли колана на Убиеца на гиганти през рамо, взе сака и излезе в нощта. Арни Селмо го последва.
Докато минат по пътеката през горичката и стигнат къщата на семейство Торсен, входната врата зад решетката против комари бе вече оставена отворена. Вратата към приземието също бе отворена и надолу зееха широки удобни стълби.
За Иън мазетата и приземията винаги означаваха влажни мрачни помещения, но в къщата на семейство Торсен бе съвсем различно. Централното антре, осветено от луминесцентни лампи, водеше към работилница от дясната страна, перално помещение право напред и залата за фехтовка с още една работилница от дясната страна. Иън пристъпи към залата за фехтовка, където го чакаха останалите.
Торсен и Ивар дел Хивал бяха облечени за път, Ивар — във военни панталони и широка тениска с яка, а Торсен в дънки и работна риза, и двамата с високи ботуши, удобни за дълги преходи.
Док Шърв сякаш току-що се бе измъкнал от леглото, косата му бе щръкнала на всички посоки, под ризата, наполовина напъхана в панталона, се виждаше яката на червена пижама.
Във всеки друг случай Иън би обърнал специално внимание на хубавите крака на Карин, които се подаваха под къс черен халат, но състоянието на Хоузи бе толкова тежко, че младежът сам се притесни от посоката, в която се отклониха очите му.
Възрастният мъж лежеше под одеяло, вързан за носилката с колан през кръста, гърдите и глезените, дясната му ръка също бе обездвижена, само лявата бе оставена свободна. Лицето му имаше зеленикав оттенък, въпреки че този цвят донякъде се дължеше на тихо бръмчащите луминесцентни лампи. Очите му бяха стъклени, вперени невиждащо напред, дишаше накъсано, въпреки че щом видя Иън, малко се поуспокои.