То се плъзна тихо надолу, а когато го извади, долната част я нямаше. Иън вдигна края. Беше отрязан равномерно, на една страна, ръбчетата — гладки, сякаш обработени с пила.
Очите на наблюдателите се разшириха, когато ги огледа.
— Не се колебайте, и двамата. И, за бога, дори няма да трепвате, когато спускате Хоузи. — Опита се да си представи нещата. — Дупката е само в една посока, ако го люшкате, докато го спускате, ще бъде разрязан. Не се мъчете да го пускате постепенно и плавно. Просто го закрепете над отвора и пускайте, аз ще го хвана.
Устата на Иън пресъхна, той усети вкус на сол и желязо, но си наложи да се усмихне спокойно. Това бе нещо, научено от Огнения Херцог: еднакво лесно е да извършиш това, което се налага, със стил и смелост, или да го направиш разтреперан и обезверен.
Изтегли бавно Убиеца на гиганти, вдигна го в знак на бърз поздрав, след това го прибра отново в ножницата с шумно щракване и скочи в мрака.
Глава 4
Още едно завръщане
Тори и Маги пиеха последното си питие във фоайето на Алгонкуин, когато се оказа, че има проблем с кредитната карта Американ Експрес.
Бе необичайно да се чувстват толкова спокойно и удобно. На Тори никога не му бе минавало през ум, че ще се почувства у дома в — той потръпна — Ню Йорк. Уф!
Но беше така. Колко бе хубаво да можеш да прочетеш заглавията на вестниците или надписа на пастата за зъби; бе истинско удоволствие да си викнеш такси и да оставиш иранеца шофьор да се чуди какво си му казал. Беше просто неповторимо усещане да успееш безпроблемно да включиш самобръсначката в контакта, да разбереш на мига какво продават уличните търговци, да приемеш полицая на улицата за приятел, а не за враждебно настроен пазител на реда.
Персоналът на Алгонкуин, съставен изключително от професионалисти, му хареса след намръщените дръпнати служители в Париж — поведение, което стана още по-ясно изразено, дори примесено с презрение, когато Тори се опита да използва френския, научен в гимназията — но сигурно всеки американски хотел щеше да му хареса.
Беше чудесно да се върнеш у дома, нищо че домът, далече от родния дом, наречен Ню Йорк, беше мърляв, гъмжащ от хора, шумен, пълен с престъпност.
Два дена тук, кратък престой в Сейнт Луис — Тори не гореше от желание да се запознава с родителите й, но Маги настояваше, а се бе оказало, че е много по-добре да се шегува с приятелката си, отколкото да се карат — и отново вкъщи за две седмици, преди началото на учебната година.
Това вече бе друг проблем. Училище в Тир На Ног? В края на краищата, май отговорът бе именно Тир На Ног. Баща му и чичо Хоузи цял живот го бяха подготвяли за този момент, въпреки че не го признаваха дори пред себе си, въпреки че татко му, каквото и да ставаше, не би го пратил доброволно да търси скъпоценните камъни на Брисингамен.
А нима имаше по-неотложна работа от това да се уверят, че безценните камъни са в сигурни ръце? Не, просто не бе възможно.
— Май нямаш търпение да се върнеш — отбеляза Маги.
— Така е. — Той кимна. Момчето от малък град си остава провинциалист, реши той. Непрекъснато си мислиш, че хората, с които се сблъскваш, са ти познати, че тези, които виждаш за пръв път, замислят нещо, че светът е пълен с мошеници и неприятели. А Ню Йорк гъмжеше от непознати. — Нищо, че там е скромно и непретенциозно.
Тя се изкиска.
— Да, бе, как ли пък не. Скромно и непретенциозно. — Тя бе виждала дома на семейство Торсен. Не бе някое лъскаво местенце, но се оказа невероятно удобно. Удивително какво можеше да се постигне с много работа и пари, когато си решил, че не е нужно да вдигаш палат.
Той се усмихна.
— Добре де. Но там всичко ми е познато.
— Ах ти, селянче, ако от време на време излизаше от прашния утъпкан път и отваряше по някоя и друга книга, може би щеше да научиш нещичко за другите места, за да се чувстваш приятно, когато ги посетиш. Като например тук.
— Това тук е фоайето на хотел. Хубаво е, но… — Беше светло и просторно, а лекото течение от ресторанта довяваше аромат на телешко и чесън, но въпреки това си оставаше фоайето на един хотел.
— Това не е просто хотел. Тук всеки ден се провеждат срещи на кръглата маса на Алгонкуин — каза Маги, поне за десети път и се отпусна на стола си, за да го погледне над чашата Върджин Мери. Беше предложила глътка на Тори, за да опита, но той отказа; на Маги Кристенсен може и да не й беше горещо, но той гореше. Откъде това момиче се бе сдобило с този вкус към черния пипер, за него си оставаше загадка; поне да беше от Ню Орлийнз или от онези части на страната, които негов приятел наричаше границата „Мескин“.