Маги се намръщи. Тори веднага стана. Това никак не му хареса. Наложи си да върви бавно и небрежно, също като сервитьора, докато минаваха по дебелия килим във фоайето към рецепцията.
Слушалката на старинния телефон с шайба бе отворена.
— Ало? — каза Тори.
— Обажда се Мадлин Алеси. Аз съм началник-отдел обслужване на клиенти в Американ Експрес. С господин Ториан Торсен ли говоря? — попита женски глас.
— Да, аз съм.
— Единствено за потвърждение и идентификация — продължи тя, — бих искала да ви помоля да ми съобщите моминското име на майка си.
— Рьолке — отвърна той. — Р-Ь-О-Л-К-Е. Сега ще ми кажете ли за какво става въпрос?
— Със сметката ви всичко е наред, господине, няма абсолютно никакъв проблем, моля да ме извините за безпокойството. Мъж, който се представи за баща ви, помоли да се обадите незабавно у вас, било спешно — леля ви Джен била откарана в болница, това предаде.
— Благодаря ви, ще се обадя веднага.
— Благодаря ви, че използвате услугите на Американ Експрес.
По дяволите! Тори затвори телефона и забърза през фоайето към обществените телефони.
Нямаше никаква леля Джен, изобщо никога не бе имало лели и чичовци. Чичо Хоузи не му бе истински чичо, майка му бе единствено дете, а поне доколкото знаеше, семейството на баща му се състоеше единствено от Ториан дел Орвалд и жена му.
Но за обаждането у дома всичко бе ясно.
Пръстите му бързо набраха кода за региона, а след това домашния номер. Майка му се обади на третото позвъняване.
— Ало?
— Мамо, аз съм, Тори. Какво става?
Тя мълча толкова дълго, че Тори отвори уста и понечи да попита дали все още е на телефона.
— Доста… сложно е за обяснения по телефона.
Едно от правилата бе делата на семейството да не се обсъждат по телефона.
— Мога ли нещо да направя?
Последва ново дълго мълчание.
— Можеш да се прибереш час по-скоро.
Той кимна.
— Добре. — След това го озари мисъл. Всъщност мислите бяха две. — Мога ли да говоря с татко?
Този път колебание нямаше.
— Разбира се.
Баща му се обади почти веднага, очевидно бе чакал до телефона. Вече не се притесняваше, че баща му е изчезнал.
— Да — каза той.
— Хавад ер дереин исти вейен? — попита Тори и продължи на берсмолски: — Има ли някаква опасност?
— Не — отвърна баща му на същия език. — За нас тук няма, поне в момента. Ако държаха нож до гърлото на майка ти, едва ли похитителите щяха да ми позволят да го спомена, дори и на берсмолски, дори и да го говореха. — Тори чу приглушен смях и не бе сигурен дали баща му се забавлява, или е впечатлен. — Възникнаха обаче проблеми с Хоузи и двамата с приятеля ти заминаха.
Заминали? Това означаваше…
— По дяволите! — каза Тори. Иън бе импулсивен, но чичо Хоузи не се поддаваше на приумици. Сигурно бе станало нещо безкрайно важно. — Добре, качваме се на следващия самолет. Ще ме вземете ли от Гранд Форкс?
— Обади се, щом разбереш кога ще кацне самолетът. Ще те посрещнем. Има ли още нещо, което се налага да обсъждаме в момента?
— Мисля, че не.
От другата страна баща му затвори. Той бе възпитаван в общество, където сбогуването бе доста официална процедура. Двайсет години в Хардуд го бяха променили, но той така и не успя да си наложи да казва „довиждане“ по тази необикновена екзотична измислица, наречена телефон.
Когато затвори, Маги бе до него.
— Какво става? — попита тя.
— Иън и Хоузи са заминали — каза тихо той.
— Заминали за… — Очите й се разшириха. — Олеле!
— Баща ми иска да се прибера незабавно. — Което означаваше, че той иска или да ги последва незабавно, или пък да изпрати Тори след тях. Всъщност беше ясно какво иска: баща му щеше да защитава дома им много по-успешно от Тори, а Стоманеният род нямаше да хукнат след Тори. Татко бе готов да го защитава от всичко, но това важеше и за мама, а те бяха достатъчно разумни хора.
— Тръгваме двамата — каза замислено Маги. — Ще трябва да измислим нещо за пред родителите ми, но…
— Няма — каза той и поклати глава.
Тя кимна само веднъж.