Сякаш една част от мозъка му бе изключила.
Вървя така безкрайно дълго, неясно колко дълго, през Скрития проход, докато най-сетне тунелът започна да се изкачва и само след една крачка, след едно трепване на окото, се оказа, че стъпват по обикновена пръст, не по грубите сиви камъни на проходите. Тунелът бе станал по-широк, стените се оказаха издялани в пръстта, с дървени арковидни подпори, поставени на всеки десет-петнайсет метра, и на Иън му се стори, че минават през нечий хранопровод.
Гладката дървена повърхност на дръжките на носилката натежаха непоносимо в ръцете му, презрамките на раницата започнаха да се врязват болезнено в раменете му. Далечен неприятен мирис достигна до него и още преди Арни Селмо най-отпред да стъпи върху килим от бръшлян, Иън долови цвърчене и птичи песни.
Хубавото, когато носиш задната част на носилката, е, че не зависи от теб да взимаш решения. Иън затвори очи и наведе глава, за да последва Ивар дел Хивал през листака навън в свежата приятна хладина, където нямаше и следа от тъмнината в тунела.
Излязоха през арката на извита стена, толкова гъсто обрасла с лози, че…
Не. Това, дето надничаше иззад шумата, не бе стена, а дървесна кора. Дървото, разперило клони над тях, бе най-голямото, което той бе виждал през живота си, толкова огромно, че за момент на Иън му се стори, че и тримата са се смалили.
Но не, кафявите загнили листа, окапали по земята, си бяха нормални дъбови листа, а другите дървета наоколо също бяха забележителни и раззеленени, но не чак толкова големи.
Отворът, през който излязоха, се оказа извит като арка корен, опасан с лози и мъх, най-големият корен, на най-голямото дърво, което Иън някога бе виждал. Обиколката му сигурно бе колкото на най-големите секвои. А пък колко високо се издигаше, бе невъзможно да се определи. На няколко метра над тях се разперваха дебели клони, истински зелен покров, протегнал се към близката гора.
Ивар дел Хивал се ухили, когато двамата с Иън оставиха носилката на земята.
— Чувал съм, че родените тук извличат сили от въздуха и земята на Тир На Ног — каза той, клекна и загреба две шепи загнили листа от земята. — И съм готов да се закълна, че това е самата истина за Ивар, син на Хивал. — Той потри длани, сякаш искаше да втрие почернелия гнилоч в кожата си.
Арни Селмо, няколко метра по-напред, се настани на полузатрупан корен.
— За вас двамата не знам, но не се чувствам толкова уморен, колкото би трябвало. — Едно ъгълче на устата му се изкриви нагоре и подчерта бръчките по лицето. — Ако трябва да си говорим честно — продължи той, — чувствам се добре.
Иън кимна.
— Точно както стана и миналия път; Скритите проходи не те изморяват. Сякаш…
Той замълча. Кафявите очи на Хоузи се бяха спрели на лицето му, по устните му бе плъзнала тънка усмивка.
— Хоузи! — Иън клекна на земята до него. Арни вече бе понечил да стане и за малко не се спъна в страничния израстък на корена, но не изпусна черната чанта на Док Шърв.
Хоузи облиза напуканите си устни и преглътна.
— Благодаря ти — каза той с тънък, писклив глас, говорът му бе силно завален. — Благодаря ти, Иън. — Помъчи се да освободи дясната си ръка от коланите, притиснали кръста и гърдите му към носилката. Иън се приближи още и ги разкопча вместо него.
Пръстите на Хоузи се спуснаха към хумуса, треперенето на ръката му разбута сухите листа и те прошумоляха. След като зарови цялата си китка, треперенето спря. — Хубаво е да се върнеш — каза той, гласът му значително по-силен.
В първия момент Иън не можа да заговори, нито пък Арни. Тук съвсем не бе като в Скритите проходи, не че мислите му бягаха и изчезваха. Само че някъде дълбоко в себе си той бе убеден, че начинанието им е обречено от самото начало.
Стига с тази интуиция; така или иначе той никога не й се бе доверявал особено много. По дяволите, та нали интуицията в по-голямата си част се дължеше на натрупания опит, а това, което той бе научил през живота си до този момент, бе, че тези, които обичаш, или ще те пребиват до смърт, или ще те изритат завинаги от живота си, както бе сторил баща му, или ще ти умрат в ръцете, като стана с майка му.
Няма начин да победиш, просто не става.
Иън се изправи и се протегна. Я майната му; това си е истинска победа, поне за момента.
Ивар дел Хивал развали магията със сумтене.
— Хайде да мърдаме. Денят напредва, а също и времето, което имаме.