— Така е — отвърна Хоузи и се отпусна отново на носилката. — Може да успеем да превалим хълма на Боин до свечеряване и да ни остане време да поспим.
— Не виждам защо да трябва — намръщи се Ивар дел Хивал. — Точно това място ли? Всички казват, че е свърталище на вещици. — Той поклати глава. — Толкова са много, че дори не искам да изричам името му на глас, не и на открито.
Хоузи се усмихна.
— Свърталище на вещици е много грубо определение. Нека просто кажем, че е… обитаемо. Какво ще кажеш?
Опита се да се изправи и да седне, но не успя и преди да се е наранил с подобни опити, Иън положи ръка на рамото му и го накара отново да се отпусне на носилката.
— Най-добре ние да те носим, поне за известно време. Почивай си, Хоузи. Моля те.
Арни Селмо бе оставил медицинската чанта и се бе изправил.
— Някой знае ли накъде да вървим?
Не бяха на повече от три, може би три часа и половина път от скрития изход на тунела, когато Арни Селмо, начело на редицата, застина малко преди билото на един рид.
— Залегни — изсъска Арни и веднага се строполи на земята, следвайки собствената си команда.
Докато Иън и Ивар дел Хивал спуснат носилката на зеления мъх отстрани на прашния път, Арни бе захвърлил раницата и всичко, което носеше, проснат по корем и се промъкваше пълзешком нагоре по хълма към билото, с лекота, която бе доста неестествена за човек на неговата възраст.
На Иън му се прииска да допълзи до Арни, но реши, че е най-добре първо да погледне Хоузи.
Черният мъж отново спеше. Изглежда, полюшването на носилката го бе унесло. Тъмната му кожа имаше грозен сивкав оттенък, дишаше плитко, учестено и накъсано. Иън опипа гърлото му, за да усети пулса. Кожата му бе студена и влажна, но поне сърцето биеше бавно и равномерно.
Това бе добре. Хоузи бе отказал предложеното от Арни лекарство и Иън малко се успокои, че състоянието на приятеля му се подобрява, макар и бавно.
Поне в едно хубаво нещо бе сигурен: откакто бяха влезли в Скрития проход, той не бе получавал пристъп.
Клепките на Хоузи трепнаха, след това се отвориха и той вдигна очи към Иън, погледът му бе стъклен. Облиза устни веднъж и понечи да каже нещо, но устните му се задвижиха беззвучно, а Иън му даде знак да мълчи, като постави пръст пред тях.
„Не сега“ — изрече младежът с устни, без дори да шепти.
Хоузи се усмихна едва забележимо и отпусна глава назад. Очите му не се отделяха от Иън. В тези очи винаги имаше нещо специално, нещо необикновено. Това бяха очи на съдник, които преценяваха всичко видяно, а интелигентността, която блестеше в тях, не излъчваше нито топлота, нито студенина, само увереност, че не желае да контролира и променя каквото и да е.
„Почвай“ — изрече с устни Иън, кимна рязко на Ивар дел Хивал и пропълзя до билото, където лежеше Арни. Отначало пълзеше, но после продължи да върви клекнал, а най-сетне се отпусна на ръце и крака, последните метри се провлече по корем.
— Тихо, момче — прошепна Арни. — За малко да се сблъскаме с конен отряд, тръгнал на изток, облечени за бой. — Усмивката на сбръчканото му лице не беше нито топла, нито особено приятелска. — Не бях наясно дали искаме или не искаме да се натъкнем на тях. Искаш ли да ги огледаш?
Иън изпълзя към върха и спря щом Арни го подръпна за крака.
— Недей. Не от върха. — Той посочи с палец към туфа, обрасла с висока трева. — Нали не искаме да открият местонахождението ни. Прикрий се.
Увереността на Арни накара Иън да се почувства тромав, освен това започваше да се дразни.
— Ами ако нямаше никакво прикритие.
Арни се усмихна.
— В такъв случай си връзваш някаква кърпа на главата и забождаш дребни клонки отзад. Ако и клони няма — каза той с усмивка по лицето, която показваше, че е очаквал възражението на Иън, — изскубваш малко трева. — Той изкриви устни. — Още един урок ли искаш да чуеш, или ще вървиш да провериш какво става?
Иън се намръщи, но кимна, отпусна се по корем и се приближи до петното трева, като внимателно избягваше бодливите растения. Едва ли щеше да успее да се приближи достатъчно близо, без да се издере целият, но сред тревата имаше вдлъбнатина с камъни и Иън се доближи към тях, без да разкъса дрехите си и да се издраска много.
Ридът се спускаше към малко поточе със сребриста вода, което струеше към долината. Водата разделяше поляната от гората така прецизно, сякаш някой бе определил, че от западната страна на потока няма да растат дървета. Което бе напълно възможно, каза си Иън.