Ивар дел Хивал сви рамене.
— Може и да си прав.
Носилката започваше да става все по-тежка, но това съвсем не беше най-лошото. Иън усещаше как го сърби носът, но не можеше да спира непрекъснато, за да се чеше. Енергичното мърдане и всевъзможните физиономии не помогнаха.
Арни бе предложил да се редуват от двата края на носилката и бе стиснал задната част, а Иън вървеше отпред с Ивар дел Хивал начело, на около двайсет — трийсет метра пред тях, и при по-острите завои се скриваше от погледите им.
Хоузи определено се чувстваше по-силен; вече си правеше устата да повърви, въпреки че бе очевидно, че прибързва.
Това, което отдалече им приличаше на пътека покрай гората, се оказа каменен път. Много стар път, леко неравен единствено по краищата, в средата износен чак до хоросановия пълнеж между каменните блокове.
Иън се намръщи. Тук нещо не се връзваше. Хоросанът би трябвало да се износи много по-бързо от камъните. Каза го на другите.
Арни се разсмя.
— И аз си мислех за същото. Следващия път, когато спрем да починем, извади някакво метално парче, дето не ти дължи ник’ви пари, и се опитай да изчегърташ малко, още сега съм готов да се обзаложа, че само по метала ще останат следи.
Иън смръщи чело.
— Как така да не ми дължи ник’ви пари?
— Стар лаф. От Втората световна война, когато Бил Молдин направи анимационен филм за един сержант, дето казваше нещо като „Искам двама за рутинна патрулна обиколка, ама да не ми дължат ник’ви пари“.
Ивар дел Хивал се усмихна широко.
— Би трябвало вече да се е износил, нали? Хоросанът изобщо не е здрав. — Той извади някакво метално парче: колче за палатка. — Пробвай — каза той. — Мой ред е да нося.
Иън остави внимателно носилката с истинско облекчение и започна да драска хоросана между два камъка с равна повърхност. Нищо.
Металното парче не бе от най-здравите, това бе сигурно, но трябваше да остави поне някаква следа. Засили натиска, но в резултат колчето се притъпи и остави единствено черна следа отгоре на хоросана. Иън пробва да го забие, но то се огъна.
— Древните са знаели как да строят, а? — Ивар дел Хивал бе заел мястото на Арни в задната част на носилката, а Арни приклекна отпред, стисна здраво дръжките, преброи до три и се изправи.
Човек на възрастта на Арни не би трябвало да успее да се надигне с такава лекота, но Иън започваше да свиква с това, че нещата не са такива, каквито трябва. По дяволите, та той се бе нагледал тъкмо на това покрай баща си — гадината бе прекрасен учител за това, че нещата изобщо не са такива, каквито трябва — но той бе приел, че това е проклятие, не благословия.
Ивар дел Хивал кимна.
— Твой ред е да водиш. Ще вървим по този път през по-голямата част от деня. — Сведе поглед към Хоузи. — Орфиндел, аз лично бих предпочел да стоя настрани от хълма на Боин, но ако ти все пак настояваш…
— Настоявам.
Слънцето слезе на хоризонта и обагри западното небе в прасковено и алено, сякаш небрежното пръстче на някое от бебетата на боговете бе направило първия си опит да рисува.
Иън седна и се облегна на някаква скала. Потръпна и придърпа пелерината, зачуден дали този трепет се дължеше на студа или на настъпващия мрак.
Или на лоши предчувствия.
Преди няколко километра пътят ги бе извел от покрайнините на гората в тясна седловина между два хълма. Последваха напътствията на Хоузи и се отделиха от пътя, за да се насочат към обрасъл с висока трева хълм, сред която се издигаха четири древни каменни стълба. Напомниха му на стар британски менхир, мегалит, който бе забелязал много отдавна в някаква книга, въпреки че тези бяха с доста неправилна форма и едва ли бяха специално издялани, а пък, от друга страна, изглеждаха твърде обли, за да са творение на природата.
Докато бяха далече, му заприличаха на пръстите на вкаменен гигант, протегнал се от центъра на земята. Сега до тях, вече ставаше ясно, че са просто огромни късове скала.
На самото било на хълма бе студено, но да запалят огън, докато все още се намираха на територията на Вандескард, не бе особено добра идея.
— Утре — каза Хоузи и се уви и в наметката, и в одеялата. — Утре вечер може и да се доберем до Брода Харбард. Ако не успеем, поне ще сме много близо. Достатъчно близо, за да си позволим да накладем огън.
Арни Селмо вече бе свалил гарда. Спеше дълбоко върху постеля от туфите трева, които бе наскубал.