— Сън — вметна Хоузи, — и спокойна почивка за всички ни. Това е то.
Тя кимна.
— С това мога да ви даря. Тази вечер. — Поклати глава и въздъхна. — А то не е много.
— Боин — каза Хоузи и пристъпи напред, за да постави ръка почти върху рамото й. — Благодаря ти.
Иън най-сетне разбра. Заваленият говор на Хоузи бе изчезнал, той стоеше изправен без следа от познатото накуцване. Ръката, положена почти върху рамото й, бе дясната му ръка, тази, която не можеше да се движи, тази, която Хоузи не можеше да използва.
— Това е всичко, което… намирам желание да сторя напоследък — обясни тя. — А имаше време…
— Да — прекъсна я Хоузи, — имаше, Боин. — Докосна устните си с два пръста и ги приближи до нея. — Това време и на мен ми липсва.
Тя се обърна към Иън.
— Всичко, което мога да ти предложа, е почивка — каза му тя. — Спокойна почивка.
Тя застана неподвижно като Хоузи, докато Иън реши, че трябва да отговори нещо.
— Аз… бих искал да поспя, няма друго — каза той.
— Това нали ще бъде справедливо, след като ме дари с едно наистина прекрасно дърво? — Тя не звучеше озадачена, въпросът й по-скоро бе риторичен, все едно че някой питаше Наясно ли си с правата си?
— Ами, разбира се. Да — отвърна Иън.
— Така да бъде тогава. — Тя прокара ръка пред очите му и светът се завъртя в черна бездна, изпълнена с топлина и спокойствие.
Изправи се рязко, със схванати мускули, и посегна към Убиеца на гиганти. Стори му се, че ръката му посяга по своя воля, неподвластна на решенията на ума му. Пръстите му напипаха ефеса на меча, той скочи, отметна одеялата, готов да извика, изтегли меча с толкова бърз и рязък замах, че ножницата се отплесна настрани, профуча през свежия утринен въздух и се удари в един от близките мегалити, а след това тупна безшумно на тревата.
Иън откри, че се озърта бос и разтреперан от студ, стъпил на мократа от росата трева, облян от първите лъчи на зазоряване.
Боин я нямаше, нямаше го и дъба.
Докато Арни Селмо се напъваше да си обуе ботушите, Ивар дел Хивал, с коса, щръкнала от съня, вече бе скочил на крака, изтеглил и своя меч, в другата ръка стиснал кама, раздвоена като вилица.
— В името на Бенизир! — ревна той. — Какво има?
— Успокойте се, всичко е наред. — Хоузи се бе подпрял полуизправен на най-близкия от мегалитите, увит в одеялата си като мумия, само главата му се подаваше. Заваленият говор отново личеше ясно, а дясната му ръка висеше безпомощно на скута. — Просто Иън се стресна. Добре ли спахте?
Това бе глупав въпрос, но… всъщност да, той се бе наспал добре, толкова отпочинал не се бе чувствал от години. Въпреки това, силно притеснен, той се огледа наоколо. Слънцето започваше да наднича иззад хълма в далечината. Синьото небе бе осеяно с валма бели облаци.
Просто едно най-обикновено спокойно утро.
Нима бе сънувал? Или ставаше въпрос за нещо друго?
Наведе се, за да вдигне ножницата, и приплъзна Убиеца на гиганти вътре, а след това се протегна за дънните. Възможно ли бе…?
Маншетът на левия му крачол се бе развил, но в десния имаше пръст, стръкчета трева и един желъд.
Той се изправи, присви очи към желъда в дланта си и чак тогава усети, че тази сутрин не се чувства леко замаян от съня както бе обикновено, че приливът на адреналин след рязкото ставане се бе стопил, за да отстъпи място на нетърпението да се заеме с предстоящите задачи.
— Щом всички сме будни, да вървим — каза Арни Селмо и започна да навива одеялото. — Да използваме, докато е светло. Облекчаваме се набързо и тръгваме.
Иън кимна.
— Само да насадя и полея това.
Арни май беше готов да възрази, но Ивар дел Хивал кимна.
Кимна и Хоузи.
— Така трябва.
Глава 6
Бродът на Харбард
Златната утринна светлина се стопи под ярките слънчеви лъчи, зората се превърна в ден, денят превали обедно време и клонеше към заник, когато пътят им пресече седловината под висок рид и те започнаха спускането към Брода на Харбард.
Иън започваше да подозира, че пътят е прокаран тук единствено за да разкрие пред пътешествениците величествената гледка към грижливо парцелираната долина и сивите бързоструйни води на река Гилфи, блестящи със златни искри под лъчите на слънцето също като люспите на мятаща се риба.
Всичко бе в зелено, черно и златно: почти цялата долина бе обградена с наситенозелена гора, само на места прорязана от пътищата, които отвеждаха към реката, сякаш те самите бяха кафяви замрели потоци. Черните петна подсказваха, че земята е приготвена за посеви, а златното жито се стелеше на вълни под поривите на вятъра също като езеро от разтопено злато.