— Слейпнир значи? — ухили се Арни. Това вече бе смешно. — Искаш да кажеш, че този Харбард си е кръстил коня като коня на Один?
— Не бих казал — отвърна с широка усмивка Иън. — Но си близо до истината.
— Искам да го видя.
Той последва Иън, когато младежът пое по пътеката от къщата надолу по склона, където оградата следваше очертанията на реката.
— Доста недомислено — няма заграждение към водата — отбеляза той.
— Заграждението не би спряло нито Среброчел, нито Слейпнир да избягат през реката, но то не е направено, за да ги държи вътре. Не би могло да ги опази.
Почвата в ограждението бе набраздена от стъпки с размерите на чиния, освен покрай брега, където бе почистено наскоро и се виждаха няколко подозрително огромни купчинки конски фекалии, вече привлекли рояци мухи.
Никъде не се виждаше кон, но надолу по реката зееше пещера, прикрита от брега; може би…
— Среброчел, Слейпнир! — извика Иън и почти веднага дочу хор от кънтящи копита, сякаш се приближаваше цяло стадо, понесло се в панически бяг.
Само че не бе стадо коне. Животното бе само едно, огромно, по-голямо и от Першерон, и от Клайдсдейл. Козината бе тъмносива, изпъстрена с по-тъмносиви петна, гривата — несресана и израсла неравномерно, сплъстена така, че никой нямаше да успее да я среши.
Освен това имаше осем крака. Би трябвало да се оплетат, но кой знае как те се движеха в съвършен синхрон и ритъм. Затрополиха към тях и спряха на метър от оградата. Арни вече се бе отдръпнал крачка назад, а след това и още една.
— Света майко божия — каза той.
— Именно. — Иън се обърна към коня. Огромните очи не бяха нежни и предани, както би трябвало да изглеждат. Бяха живи, със студено излъчване, пронизващи.
— Здравей, Слейпнир — поздрави Иън и се постара да изглежда по-спокоен, а гласът му да прозвучи по-уверено, отколкото се чувстваше. — Дойдохме да видим нея — и него също. Но най-вече нея.
Конят изпръхтя и звукът се понесе като гръмотевица.
Арни се извъртя рязко.
На един пън бе кацнал гарван с лъскави черни криле и ги наблюдаваше подозрително.
Иън само се усмихна на гарвана, сякаш виждаше стар приятел.
— Хугин или Мунин? — попита младежът.
— Все едно е — каза Иън. — Яй стор тил динаб Дерес тьенест.
Защо, по дяволите, Иън си предлагаше услугите на един гарван? А…
Мисълта прониза Арни като електрически шок — Иън бе заговорил на език, който имаше мелодичната интонация на норвежки, но такъв език Арни не бе чувал никога преди.
И как така успя да разбере, че името на птицата означава „памет“?
Я чакай малко. Птицата не говореше на английски, това бе берсмолски. Арни бе разбрал разговора, без дори да се замисля.
Иън го наблюдаваше навел глава на една страна и вероятно без да съзнава, имитираше гарвана.
— Както виждам, действа — заяви той.
— Дори и да не действаше при теб, действа то при мен — грачеше птицата, този път на английски с британски акцент. — Думите съм чувал аз преди. И ако не за да спомняш. За какво ли друго нужна ни е паметта?
Отзад се разнесе някакъв звук и птицата обърна глава; Арни проследи погледа му и видя Ивар дел Хивал и Хоузи на пътеката, ръката на високия черен мъж, преметната през широките рамене на Ивар, за да може по-младият да го поддържа.
— Виждам те, Орфиндел — каза птицата. — Помня те и по-охранен. Нима най-сетне възрастта дойде и пред твоите двери. Или нещо друго е причината една?
Хоузи кимна.
— И аз те виждам, Мунин. Дойдохме…
— Знам защо сте дошли — избоботи нечий глас.
По засипаната с чакъл пътека зад тях не се бе чул никакъв шум, а дори и да бе имало шум, той бе заглушен от ромона на водата.
Но ето че зад тях бе застанал мъж, подпрян на копие.
Беше невъзможно да се определи възрастта му. Косата и гъстата брада бяха посивели — черни с мрачни сиви кичури, прошарени грубо, не с меката белота на Дядо Коледа — лицето му бе обветрено и сбръчкано като стар пергамент. Затова пък раменете бяха широки, гърбът — гордо изправен, стойката — типична за мъж в разцвета на силите си.