Носеше боти до прасците, навървени с кожа, бричовете — пъхнати в тях, раменете и горната част на тялото — покрити с наметка, качулката й бе спусната над половината лице така, че само едно око се взираше в новодошлите.
Той бе едър мъж, поне един и осемдесет и пет, но кой знае защо изглеждаше по-висок.
— Дошли сте, за да бъде изцерен Орфиндел — каза той. Гласът му наподобяваше далечен тътен. — За втори път, Иън Силвърстоун — обърна се той към Иън, пренебрегвайки другите, сякаш ги нямаше, — идваш тук неканен. Въпреки това те приветствам, но не и с добре дошъл.
— И аз те п-п-поздравявам, Харбард — отвърна Иън. Стисна устни и преглътна с трудност, а сетне заговори тихо, с леко, едва доловимо колебание. — Доколкото си спомням, изпратих нещо ценно насам — продължи той.
Харбард протегна ръка в необичаен жест, с разперени пръсти, леко отпуснати, сякаш сочеше нещо. Пръстите бяха дълги и дебели, ръката — покрита със сиви косми още от пръстите чак до мястото, където ги скриваше ризата. Кръгъл набъбнал белег отгоре на ръката бе почти прикрит от гъстите косми.
— И сега нея я няма — каза Харбард, — поне за известно време няма да е тук, докато го скрие на сигурно място, така каза. — Отпусна ръка отстрани на тялото си. — Качи се на широкия гръб на Среброчел и препусна, без дори да погледне назад.
Това Арни го разбра, поне смисъла: жената на Харбард го бе напуснала, за да скрие рубина от Брисингамен, за който говореше Иън, и мъжът се чувстваше самотен.
Арни кимна в знак на съпричастност.
Харбард го стрелна с пронизващ поглед.
— А ти кой си? — попита той.
— Казвам се Арнолд Селмо — отговори Арни и изпъна гръб. Може и да се чувстваше подмладен и освежен, за пръв път от половин век насам, но този поглед го накара да се почувства като дете.
— Аха. — Лицето бе все още наполовина прикрито от качулката. — Помня те. На младини бе смел мъж. Е, имаше време, когато… — Той сам се спря, вдигна длан с широко разперени пръсти в знак на извинение. — Ето, това е проблемът, когато остарееш. Оставяш умът ти да се рее към това, което е било, а не към това, което ще бъде.
— Виж — каза Иън. — Хоузи е в беда и…
— Аз също — прекъсна го остро Харбард. — Аз също — повтори той бавно и внимателно. — Ще се опитам да реша неговия проблем, ако вие решите моя.
Усмивката на Иън изглеждаше измъчена, а гласът му прозвуча напрегнато.
— Разбира се. Какво ти трябва, летящата метла на злата вещица от запада ли?
Харбард мълча дълго. След това разтегна уста в широка усмивка, съпроводена от дълбок смях, който не трябваше да звучи страшно, но въпреки това ги стресна.
Отметна качулката на наметката и разкри черната превръзка, покрила лявото око.
— Да влизаме вътре, ще поговорим, докато ядем — каза той. — Чака ни дълъг разговор, Иън Камен Сребърни.
— Да, да, да — грачеше птицата. — Чака ни дълъг разговор за това, което ще сторим ний за вас, за това, което ще сторите вий за нас.
На Арни тези приказки никак не му допаднаха. Но какво пък, по дяволите, толкова много неща има, дето хич не ти допадат, а той вече бе свикнал.
Готварските умения на Харбард не си струваха пътуването, реши Иън. Не и цялото това влачене из Скритите проходи, дори не си струваше да минеш през стаята, за да седнеш на масата. Яхнията бе само еленско месо, вряло, докато се разпадне, подправено с шепа размачкани глави лук, въпреки че малко сол и пипер от раницата на Иън значително подобриха вкуса му.
От друга страна, ябълките в сандъчето до вратата бяха невероятно сладки, с леко тръпчив вкус, който се запазваше в устата. Все едно че пиеш чудесно ябълково вино, освен че имаше един изключителен сметанов привкус. Дали не се усещаше и аромат на боровинки? Ябълките си изглеждаха съвсем обикновени с малко повечко от вкуса на вида Макинтош, отколкото Златна превъзходна. Обелката им бе гладка, но не и твърда, всяка хапка бе хрупкава и свежа.