Странното бе, че се оказаха необичайно засищащи. Мирисът на яхнията му напомни колко много време бе изминало от оскъдната закуска, и той си каза, че ще изяде цялата купичка яхния, а след това поне пет-шест ябълки, но след като приключи с готвеното, едва успя да изяде един плод.
Хоузи полегна зад него, опъна се на леглото до печката, подпрян на импровизирани възглавници от царевични шушулки. Арни и Ивар дел Хивал седяха от двете страни на Харбард, настанил се начело на масата, за да им сипва неочаквано умело и гостоприемно, макар и умислен.
Иън дояде ябълката и понечи да остави остатъка в чинията.
„Запази семките — прошепна Хоузи, гласът му бе толкова тих, че едва ли някой друг успя да го чуе. — Насади ги някъде, макар и след време. Плодовете няма да са със същите качества като тези, за които Индун полагаше грижи, а сега Фрея, но ще пораснат на всяка почва.“
— Оказах ви гостоприемство — каза Харбард на отличен берсмолски с лек акцент от друг език, — осигурих ви вода, храна и топлина, а сега е време да се заемем с някои… задачи. — Последната дума бе на английски сигурно защото същата на берсмолски не бе толкова всеобхватна като значение.
— Задачи — повтори Арни Селмо. — С какви задачи трябва да се заемаме? — Очевидно бе слушал разговора на берсмолски, но въпреки това заговори на английски. Нарочно, или защото не можеше да говори на чуждия език? Иън нямаше представа.
— Аз… — започна Харбард бавно — имам нужда от вестоносец, от пратеник, до един от вандестийците. Той… или пък те… май много им се ще да подпалят война със Средните владения. Одеве казахте, че сте видели Тирсон с патрулна част.
Ивар дел Хивал кимна.
— Това е напълно разумно обяснение за вандестийския патрул, дето го видяхме. — Той отхапа ново парче ябълка. — Маркграфът на Вътрешните части, така ли?
— Той… струва ми се, е замесен. А тази война трябва да бъде спряна — продължи Харбард, — преди още да е започнала.
— Това би било хубаво — каза Ивар дел Хивал, — но кой ще се наеме да върже вълка?
— Точно ти не можеш — пресече го Харбард. — Какъвто и символ да носиш, верността ти е обречена на Пламенния род и няма да те приемат; давал си клетва на Пламенния и Небесния, не на мен.
— Да, така е — кимна Ивар дел Хивал. — Това е самата истина. Притеснявах се, че съм в граничните райони на Вандескард. Все още съм. — Той разпери ръце. — Но това, както и да е, какво можем да направим?
— Иън Силвърстоун ще отнесе съобщението. Ти ще си под негова защита. Това, по всяка вероятност, ще те спаси.
Ивар дел Хивал се намръщи.
— Предпочитам по-сигурни залози от това „по всяка вероятност“ но така да бъде.
Иън бе озадачен. Защо му трябва на Один — нека бъде Харбард или както там предпочиташе да се нарича в днешни дни — да спре войната. И какво общо имаха Иън и приятелите му с това?
— Защо? — сбръчканото лице на Арни Селмо бе неразгадаемо. Иън не би искал да играе на покер с него, не и в този момент. — Защо — повтори той, подбирайки бавно думите си, — защо му трябва на Один с окървавените ръце, на бога на смъртта, да спре една война? Не предпочита ли той да види ширналото се поле, осеяно с трупове, напоено с кръвта на загинали млади мъже?
Ивар дел Хивал понечи да се изправи, но се отпусна тежко на стола си.
— Один ли?
По дяволите, по дяволите, по дяволите! Последното, което им трябваше сега, бе гневът на Харбард особено когато Фрея я нямаше.
— Ако исках да ми казват Один — прогърмя Харбард с тътена на наближаваща буря, — щях да се представя така. — Харбард бавно се надигна и върховете на яките му пръсти натиснаха масата. — Имаше време, младежо — започна той с дрезгав глас, — когато щях да ти помета главата от раменете за подобна дързост.
Иън се колебаеше дали да не посегне към Убиеца на гиганти, закачен до лявото му рамо на облегалката на стола.
Шансовете му не бяха блестящи, а и освен това…
— Само че старците трябва да се приучат на търпение — прекъсна го Арни, решен да не отстъпва, без да откъсва очи от очите на Харбард, — защото не могат да си позволят безразсъдството, стремглавостта и безхаберието на младите. Трябва да се научат как да постигат хармония между това, което могат, и това, което искат, а най-лошото е, че трябва да свикнат да оставят другите да вършат това, което те самите някога са вършели.