— Трябва да се научат на това гадно отвратително нещо, наречено да си седнеш на парцала. Не те, а ние. Ние трябва да се научим, че е време да си налягаме парцалите. — Устните му бяха стиснати, но ръцете му стояха спокойно отпуснати на масата. — Ако можеше сам да направиш това, което трябва, нямаше да се пазариш и да ни увещаваш, затова сядай на масата и ни кажи какво предлагаш, по-точно какво искаш. Сядай си на парцала, Харбард.
Харбард остана прав, смълчан и неподвижен за момент, след това огромните му ръце се свиха отстрани, очевидно в опит да запази контрол.
— Така да бъде — каза той. Бръкна в кесията си и извади пръстен, за да го пъхне на дебелия си пръст. Беше съвсем обикновен, без всякаква украса, най-простичка златна халка с правилна форма, прекалено дебела, за да е венчална. На Иън му напомни на друг пръстен, пръстен, който бе намразил от все сърце, но този само му приличаше. Златният накит бе семпъл, без инкрустирани инициали, и на него нямаше червен камък с онзи противен символ.
— Я го пробвай — каза Харбард. Търкулна го по масата към Иън и младежът го пое замислен. Беше топъл, с температурата на тялото, може би малко по-топъл и значително по-тежък, отколкото би трябвало. От пръв поглед бе очевидно, че е прекалено голям за пръста на Иън. Сложи го на показалеца си, а после на средния пръст, но беше безсмислено, затова го плъзна на палеца и се оказа, че там е на мястото си, дори прекалено точен. Иън го свали и за кратко го задържа на дланта си — все още му се струваше по-тежък, отколкото трябва — след което го подаде обратно на Харбард.
— Драупнир ли е? — попита той. — Один някога е имал пръстен, наречен Драупнир. На всеки осем дни…
— Да, да, да. — Харбард го прекъсна с махване на ръката. — Умножителят. Точно така, на всеки осем дни създавал още осем пръстена. Вестрите са виновни за тези небивалици; винаги са били обладани от мисълта за злато. А това никога не е било. Наречи го ако щеш Пръстенът на Харбард.
— И хората ще ми повярват само защото нося златен пръстен на палеца си, така ли? — попита Иън.
Нетрепващите очи на Харбард се втренчиха в Иън изпод гъстите рунтави вежди. Иън не успя да определи какъв цвят са, въпреки че погледите им се бяха преплели, защото се чувстваше като птица, хипнотизирана от нетрепващия взор на змия.
— Ще ти повярват, че си моят вестител, моят пратеник, моят говорител, Иън Силвърстайн — каза той, а от тътнещия му глас чиниите по грубата повърхност на масата затанцуваха. — Стига приказки. — Той мълча дълго, а сетне сведе очи към масата. Единият от дебелите му пръсти започна да размазва малко езерце разлято ябълково вино, когато заговори. — Аз съм стар и уморен, Иън Силвърстайн — каза той, а гласът му, макар и висок, по нищо не приличаше на тътена на бог, по-скоро прозвуча старчески и немощен. — Това е истината. Вече не съм това, което бях, и с всяко изминало хилядолетие силите ми ще отслабват, ще изпускам все повече неща от контрол. Жена ми ме заряза, а докато все още тая надежда, че ще се завърне, не мога да допусна да се завърне в земя, разкъсвана от война.
Обърна поглед към Арни Селмо.
— Надявам се, млади човече, че сам разбираш колко е ужасно, когато остаряваш сам.
— Да, чувството ми е познато. — Изражението на Арни си оставаше непроницаемо като гранит. — При това познато до болка. И какво ще правим сега?
Харбард се изправи бавно, като старец, за когото всяко движение бе болезнено.
— Сега ще сваля копието си, но давам клетва и ви уверявам, че няма да пронижа никой от хората в тази стая.
Харбард се приближи до входната врата и свали копието, закачено над нея.
Неясно как, всичко се промени, но промяната бе осезаема. Сивата му глава все още достигаше почти до горния праг от рамката на вратата. Само че, докато държеше износеното копие, изведнъж стана по-едър и страшен, сякаш присъствието му изпълни стаята почти до пръсване.
Когато Харбард подпря копието на дървения под, за да седне отново на стола, наоколо се понесе басов тътен, долетял отнякъде далече, земята се разтърси и къщата затрепери, чиниите по полиците задрънчаха, някои от тях изпопадаха и се разбиха на грубо издяланите дъски по пода.
Иън знаеше, че трябва да е обзет от страх, но нямаше начин да не повярва на думите на Харбард. Опита се, но не се получи.
— Ти ще носиш моя пръстен и ще държиш в ръка Гунгнир, ще бъдеш моят вестител — обърна се той към Иън, единственото му око бе втренчено нетрепващо в младежа. Гласът му бе тих, но дори и така се разнесе болезнено силен, глас, който с лекота би разцепил планини. — И ще кажеш на вандестийците, че тази война няма да я бъде, че никой не може да си позволява да нарушава моя мир, нито човеците, дето искат плаща на Ванир, нито който и да е друг.