Той наведе копието към Иън и младежът протегна ръка да го задържи.
— Недей. — Хоузи бе скочил на крака с протегната ръка. — Не бива да го докосваш. Всяко едно от оръжията на Стареите ще откъсне ръката на смъртния, който го е докоснал. — Говорът му отново стана завален и той се олюля като пиян, докато се опитваше да запази равновесие и да се задържи на крака.
— Освен, разбира се…
— Не. — Изрече едва доловимо Хоузи. — Иън Силвърстайн е храбър — по-храбър, отколкото сам съзнава — и е с чисто сърце. Но той не е Аезир.
Харбард кимна бавно.
— Мислих за това. — Отново се обърна към Иън. — Погледни на масата пред теб.
Преди малко ги нямаше там, но сега видя чифт ръкавици, поставени до чинията. Без всякакви украшения, те бяха ушити от най-фина коприна — не, това не беше коприна — беше…
Коса.
Нейната коса.
— Тя ги остави; изплете конец от косите си, конеца изтъка в платно и сама направи ръкавиците — обясни Харбард. — Трябва да ги пробваш.
Иън бързо си сложи едната, а след това и другата. Колкото и чудно да бе, бяха точно като за него, дотолкова, че лявата отлично пасваше на малко по-дългия му безимен пръст. Съвсем не чувстваше материята като коса, стори му се, че си е наложил втора кожа, хладна и приятна. Въпреки че бяха меки като коприна, обхващаха ръката като сух латекс и той се притесни, че няма да успее да ги свали. Ала само с едно — единствено нервно движение махна едната и веднага след това отново пъхна пръсти в нея.
Протегна ръка към копието. Колко трудно бе да задвижи пръстите си, притиснати от ръкавица; ръката му бе станала далечна, чужда, сякаш принадлежеше на някой друг. Той се съсредоточи и бавно стисна копието. Дълбокият далечен тътен се превърна в тих крясък и отекна в главата му.
След това стисна копието и с другата ръка и то замълча и застана неподвижно. Иън се опита да го премести. Отначало стана бавно, сякаш таеше в себе си повече инерция, отколкото тежестта му позволяваше, а след това, като че ли се превърна в нещо леко като перце и замря на грубия под. Ръцете на Иън се стегнаха, след това се отпуснаха около повереното му оръжие. Беше важно да внимава с него, защото знаеше, че само с един удар долната му част може да раздроби камък.
— Точно така, трябва да се отнасяш нежно с него. То е силно и мъдро, но Гунгнир никога не е позволявал към него да се отнасят с неуважение. — Харбард кимна. — Когато приключиш, подхвърли ми го с все сили.
Иън не се сдържа и се засмя.
— Ти да не си копиехващач?
Харбард не се усмихна.
— За мен винаги е било благословия, не проклетия.
— Така — каза Иън, — значи ти от мен искаш да отнеса съобщението ти на вандестийците, а в замяна ще излекуваш Хоузи.
Харбард кимна.
— А какво ще стане, ако те ми откажат и ме пратят да вървя по дяволите?
— Съмнявам се, че ще посмеят да не повярват. — Харбард поклати глава. — Ако решиш, винаги можеш да ги заплашиш с проклятието ми.
Иън изсумтя.
— Проклятието ми има… известна тежест. — Харбард се пресегна за ябълка от сандъчето и я постави на масата пред себе си. Затвори единственото си око, протегна ръце и зашептя нещо на груб гърлен език, от който Иън нищо не разбра…
Ябълката се съсухри и сви, пукна се в средата, покафеня и изгни пред очите им, а от нея остана само купчинка пепел и петно от изгоряло върху масата, придружено от противна смрад.
— Върви — каза Харбард. Взе тежкия пръстен от масата и го постави на дланта на Иън.
Косматите пръсти на мъжа бяха поне два пъти по-дебели от тези на Иън, но пръстенът, който одеве му ставаше единствено на палеца, сега обви пръста му точно, без да е стегнат, а щом младежът го върна отново на палеца си, той му стана и там, също толкова точно. Не изглеждаше различен, но…
— И отнеси посланието ми — нареди Харбард.
— Добре — съгласи се Иън. — Искам Хоузи да остане тук и да се чувства добре, когато се върна.
— Ако се върнеш, млади Силвърстоун, ще бъде, както искаш. — В окото на Харбард трептеше пламък. — Ако се върнеш.