Джеф Бйерке ги чакаше отпред, патрулната му кола бе с включен светлинен сигнал, паркирана на място, забранено за спиране, а вратите бяха оставени отворени.
— Да не би да сме арестувани, Джеф? — попита Маги и го остави да им поеме багажа и да го постави на задната седалка.
Тънка усмивка плъзна по широкото лице на Джеф.
— Не — каза той. — Само че в града е спокойно…
— Както обикновено — Маги почти се изкиска. На Тори му се прииска да я погледне многозначително, за да я накара да замълчи, обаче многозначителните погледи не бяха в състояние да й затворят устата.
— … та си казах, какво толкова, още повече че баща ти спомена, че някой трябва да ви посрещне — довърши мисълта си Джеф. Посочи на Маги предната седалка и затвори вратата, след като тя се настани.
Тори се усмихна. Тя бе в предпочитаните дрехи за пътуване — обемен памучен пуловер върху ластично боди и клин, а щом Джеф предпочиташе да гледа краката на Маги, вместо краката на Тори по пътя към къщи, това не бе никакъв проблем.
— Ще пуснеш ли сирената? — попита Тори, остави и своите сакове на задната седалка, след което се качи. Приведе се напред и се подпря на облегалките.
Градските патрулни коли имаха метална решетка зад предните седалки сигурно, за да не позволяват на закопчаните с белезници да прескочат отпред и да сритат шофьора, да го оставят в безсъзнание и да му вземат ключовете за белезниците, за да се освободят и избягат.
Градските ченгета май не ги мъчеха кой знае какви проблеми, помисли си Тори.
Но пък, от друга страна, да превърнеш задната част на патрулката в напълно неизползваема за друго, освен за превоз на затворници, не им пречеше; защото градските ченгета не използваха патрулните коли за семейни автомобили в свободното си време.
— Не, никаква сирена — каза Джеф след няколко минути. — Освен ако не прецените, че има нужда.
— Знам ли — отвърна Тори. — Все още не съм наясно какво става.
— Баща ти не ти ли каза по телефона?
Тори поклати глава.
— Неее. Той татко… не обича да говори по телефона.
— Добре тогава, да използваме моите симпатични полицейски играчки. Ти се облегни назад и си сложи колана — нареди Джеф. Посегна и за момент се чу уиу-уиу-уиу на сирената, след което движението по магически начин се стопи вдясно и освободи пътя. — Ето, така се прави.
Част от неофициалния, но реално действащ градски съвет на Хардуд бе в средата на заседание, провеждано този път в кухнята на Торсен, когато Тори слезе по стълбите и прокара пръсти през влажната си коса.
— Освежи ли се, Тори? — попита Док Шърв с уста пълна с лефсе.
Стомахът на Тори запротестира, щом го видя. Любимата за норвежците питка бе замесена от картофено пюре с масло, захар и канела.
Ах, тези дребни домашни удоволствия…
— И още как — отвърна Тори и се протегна. След безкрайно дългите часове, прекарани в прекалено тесни седалки, Тори усещаше болка в гърба и краката, а най-добрият лек бе или душ, или малка тренировка, или да се наспи хубаво, но той избра душа.
— Добре дошъл, Ториан — избумтя гласът на преподобния Опегорд, без да звучи натрапчиво или неприятно. Както обикновено, той се бе настанил на стол в ъгъла, където чисто бялата му брада и широк пуловер му придаваха вид на Дядо Коледа, стиснал лула, а димът се носеше право в отдушника и отлиташе. Не си позволяваше да пуши лула на закрито никъде другаде, освен тук и в кабинета си в църквата, където винаги бе толкова задимено, че бордът на настоятелите единодушно гласуваха да му се направи нов кабинет в приземието, за да не се налага да провеждат съветите в кухнята на църквата.
Тук обаче лулата оставяше само лек дъх от силния луизиански тютюн. Силният абсорбатор и отдушникът не филтрираха въздуха, но това бе така, преди чичо Хоузи да се заеме с тях.
— Да, добре дошъл у дома. — Мини Хансен изсумтя — дали в знак на поздрав, или на силно престорено възмущение от лулата на свещеника, така и никой не разбра, защото те двамата от незапомнени времена враждуваха също като ученици от отделенията. Тя дори не вдигна поглед от плетката си — дали този път не бродираше нещо? За Мини това бяха две коренно различни неща, а Тори така и не успя да различи едното от другото, защото те винаги бяха в скута й; а още от десетилетията като учителка, на всички им бе ясно, че тя вижда с крайчеца на окото си много повече, отколкото другите, а Тори можеше да се закълне, че е така, след като години наред бе неин ученик.