Тори Торсен седеше сам в кухнята. Мама и татко се бяха затворили, за да поговорят, въпреки че не му беше много ясно за какво толкова имат да говорят. Мини и преподобният Опегорд си бяха тръгнали. Маги бе на приземния етаж и пълнеше раницата си с необходимите неща. Знаеше, че трябва да отиде и да й помогне, но имаше нужда да остане за малко сам.
Отпи от слабото кафе.
„Моля те — помисли си той, — нека този път да е лесно.“
Глава 9
„Най-прекрасният плод…“
Цялата работа бе, както Иън много бързо откри, да стиска копието поне с едната от облечените си в ръкавици длани. Така, дори и да се отриеше в него, нямаше нищо да се случи. Най-добрата аналогия, която откри, бе, че ръкавиците го заземяваха, въпреки че не намираше много смисъл. Е, то и не беше нужно да търси смисъл, важното бе, че е така.
И отново, това си бе магия, а в магиите човек не можеше да открие кой знае какъв смисъл. По дяволите, та то в живота често смисълът се губеше и нямаше начин да откриеш обяснение.
Важното бе да не повтаря това, което се случи първата вечер: тогава заби копието в земята, свали ръкавиците на Фрея и си постла за лягане наблизо. По някое време през нощта ръката му се отърка в копието. Събуди се на мига, прорязан от ужасна болка, а на ръката му се бе образувал мехур с размерите на яйце.
Все още го болеше зверски, но когато с Арни и Ивар дел Хивал продължиха по пътя, внимаваше изключително много.
Арни бе невероятен за стар човек. Иън очакваше да няма капка сила още накрая на първия ден, но ето че той крачеше редом с по-младите мъже.
— Какво става, младежо? — попита той и сбръчканото му лице грейна в усмивка. — Да не би да ти е трудно да ни следваш? — Колкото и странно да бе, на Арни му се отразяваше добре тук.
В един момент Ивар дел Хивал вдигна ръка.
— Я внимавайте, на пътя пред нас има патрул, с поне двойно по-малко стражи от обикновено.
— Защо тогава не се усмихваш? — попита Иън.
— Защото трима копиеносци са достатъчни, за да ни видят сметката преди още да сме пръднали, и защото според мен вандестийците едва ли са пратили патрул след нас.
— Точно така. — Пръстите на Арни Селмо сякаш се опитваха да хванат нещо, което го нямаше. Погледна надолу, сякаш едва сега забеляза какво прави, а сетне пъхна палци в презрамките на раницата. — Както Док Шърв казва, когато чуеш тропота на копита някъде зад теб — а аз чувам, че зад нас се носи тропот на копита — мисли си за коне, не за зебри.
— Има време, когато да се биеш, и време, когато да мируваш — каза Ивар дел Хивал. — А сега не е от онези моменти, когато ти предстои труден избор.
Предводителят на патрула дръпна юздите на коня и премина в тръс, а след това го подкара съвсем бавно. На гърба на коня изглеждаше по-висок от Иън, естествено, но по всичко личеше, че е едър мъж. Беше облечен в черни кожени дрехи, обточени със златна нишка; дебела вълнена наметка прикриваше меча, стиснат от емайлираната изкуствена лява ръка.
Макар той и хората му да изглеждаха готови за нападение, единственият изход бе да се изправят пред тях. Иън усети как кръвта пулсира в ушите му, но странното бе, че се зачуди какво прави този тип, когато го засърби носът, след като здравата му ръка бе заета с юздите, а другата винаги стискаше меча.
Само че точно сега не бе най-подходящото време да зададе този въпрос.
— Поздравяваме ви — каза Иън с глух глас.
Мъжът го изгледа мълчаливо за момент с тъмните си очи, пронизващи изпод гъстите вежди.
— Отвръщам на поздрава — каза той тихо — без враждебност и бъдеща обвързаност — продължи патрулът, но изражението му го издаде, че лъже. — Аз съм Агловейн Тирсон; по рождение брат на маркграфинята на Вътрешните земи, по назначение главен водач на този патрул. Обявете намеренията си, ако благоволите.
— Хм-хм — Иън прочисти гърлото си за прикритие. — Искам да кажа, ъъъ, нямаме враждебни намерения. Носим съобщение до столицата ви…
— За Средището — добави Ивар дел Хивал. — Ние сме само вестоносци.
Едно от ъгълчетата на устата на Агловейн Тирсон се изви нагоре.
— Разбира се, естествено, трудно може човек да си представи служител на Пламенния род да тръгне на шпионска мисия. Освен, разбира се, ако същият този човек не е срещал като малко момче Ивар дел Хивал, невинен търговец в самото Средище, а по-късно не е открил, че той е бил шпионин на Владенията. — Обърна се към един от подчинените си, по-възрастен мъж с едри гърди, който напомни на Иън за Джон Рийс Дейвис. — Какво правим с шпионите?