Но сега моментът не бе особено подходящ за подобни обяснения, като се имаше предвид какво става.
— Нищо не знам за вашия Вречен воин — каза тихо Иън. — Аз съм просто преносителят на едно съобщение. Това е.
— Тогава, предполагам, няма да имаш нищо против да ни придружиш до маркграфа.
Тирсон не изчака отговора, щракна с пръсти и посочи първия конник, след това още един и сетне още един. Тримата бързо слязоха, поведоха все още неспокойните си коне и ги задържаха, за да могат Иън и останалите да се качат на седлата. Иън не знаеше кой знае колко за седлата, но не трябваше ли да има нещо като гърбица, издатина? Дали се наричаше гърбица това, което стърчеше леко в средата?
На това седло имаше няколко месингови халки, сплескани от едната страна, вероятно за камшика, от дясната страна се виждаше къса метална чашка и Иън реши да постави там задната част на копието, но пък нямаше къде да се държи. Въпреки че се бе качвал на кон няколко пъти преди, никога не успя да свикне с начина, по който тези огромни животни мърдаха, докато ходеха, дори докато стояха. Тези непривични движения му бяха достатъчни, за да го хване морска болест.
Е, поне щяха да яздят и известно време нямаше да се налага да вървят пеша.
— Сега никой няма да посмее да каже, че синът на маркграфинята е позволил на предполагаемия Вречен войн да върви пеша, докато войниците му са яздели. — Агловейн Тирсон се усмихна, без да се преструва, че е приятелски настроен. — Сигурен съм, че животните ще ви си сторят удобни, въпреки че не са нито толкова бързи, нито отпочинали като другите. Човек невинаги получава това, което иска.
— Да — довърши той и си помисли: „А ако все пак някога решиш да опиташ, може и да откриеш, че има случаи, когато си постигаш своето.“
Агловейн Тирсон отново се качи на коня си, обърна го и потегли. И пред тях, и зад тях се бяха подредили конници и единственото, което Иън можеше да си позволи, бе да подкара послушното животно на бавен ход.
През пролука в дърветата съзряха замъка на маркграфа, обагрен в алено и златно от залязващото слънце. Пътят се виеше през ниски падини, засети с ориз, на няколко места се стесняваше толкова много, че едва стигаше за двама конници да вървят един до друг, което значително забавяше процесията, въпреки че когато пътят отново се разшири, те се опитаха да наваксат. Иън яздеше почти допрял коляно от едната страна с Ивар дел Хивал, а от другата — с Арни Селмо.
— Тук нещо да ти изглежда познато? — изпъшка Арни.
— Ами, да — отвърна Ивар дел Хивал. — Не се е променило кой знае колко с годините. Въпреки това ми е трудно да определя със сигурност, те правят много добре, като замазват всички поражения. Ние поне нямаме голяма нужда от подобно нещо в Градищата.
Това бе така. Петте Градища във Владенията са били вкопани в планинските скали преди векове и камъкът бе неподатлив на разрушаване, затова в Градищата нямаше много специалисти по построяването на замъци.
Ивар посочи към югозападния край на външната стена.
— Сигурен съм, че преди няколко века там е имало пробив, но дори и да огледаш внимателно, няма да успееш да забележиш. Няколко варела с мазилка, двайсетина майстори бояджии и двеста години слънце и дъжд и всичко е както преди, изглежда напълно непроменено.
— Значи — попита Иън — ти си бил тук преди?
Ивар дел Хивал не му отговори веднага.
— Е… в онези времена, преди да остарея толкова, че обикалянето из Тир На Ног да ми дотежи, търгувах малко ту тук, ту там, наблизо, понякога и по-далече. Алената и Древната Церулийски търговски компании все още държат фронта, така Владенията пазят мястото си на пазара на мечове, а и други неща.
— Агловейн Тирсон не спомена нищо за търговия; нарече те шпионин.
— Шпионин е толкова… технически термин. — Ивар изкриви уста. — Предпочитам да ме наричат търговец, който не намира за необходимо да извръща поглед, когато забележи нещо интересно. А пък на Негово Топлейшество — не този, с когото се сблъскахте; дядото на сегашния Огнен Херцог — винаги му беше интересно, когато му разказвах какво съм видял след завръщането си в Градищата.
— Сега вече разбирам как могат вандестийците да обърнат нещата — каза Арни Селмо, без да прикрива сарказма в гласа си. — И не можеш да ги виниш.