— Ммм… значи не разбрах по каква причина придружаваш Иън Среброкаменни. — Маркграфът вдигна длан, за да възпре отговора. — Не, не, няма значение; трябва ти малко време, за да ми представиш достоверна история, искам да кажа, за да можеш да ми разкажеш подробностите, благодарение на които се озова тук. — Обърна се към Арни. — Ами ти?
Арни се изправи и отдаде чест.
— Арнолд Дж. Селмо — каза той. — Ефрейтор Седма кавалерия, полк В, пенсионер. — Каза всичко на английски сигурно защото му бе трудно да определи кой берсмолски термин най-добре подхожда на ефрейтор. Иън напълно го разбираше. Само не успя да разбере дали Арни е напълно сериозен, или нарочно се прави на шут, та поздравът му бе като на парад, без следа от сарказъм или ирония, а той задържа ръката си вдигната неестествено дълго, докато най-сетне маркграфът с неестествено движение повтори непознатия поздрав. Не го направи както трябва, защото дланта му гледаше напред с разперени пръсти, но едва ли сега бе най-подходящото време да го поправят.
Маркграфът кимна леко, сякаш мислеше за нещо свое, а след това им посочи да седнат.
— Е, тогава да се заемаме със задачите.
Никой не си направи труда да представи момичето; тя просто се облегна назад, кръстоса крака и продължи да отпива от димящия чай, а очите й нито за миг не се откъсваха от Иън.
— Аз мисля, достопочтени маркграфе — започна тя, — че се спомена за някакво искане от човека, който държи ферибота.
Гласът на маркграфа бе по-висок, отколкото би предположил Иън, докато нейният се оказа значително по-нисък и гърлен, отколкото младежът очакваше; това бе алт с музикално звучене, привличащ вниманието, сладък и леко дрезгав, също като обой. Тя го погледна над чашата. У нея имаше нещо, което да накара Иън да се притеснява или заеква.
— Маркграфинята, разбира се, има право — каза маркграфът. — Макар да съм сигурен, че той би искал да приемем съобщението като молба, не като искане. Едно искане би било проява на наглост.
Иън не можеше да си представи Харбард да моли смирено, но бе положил клетва да казва истината.
— Той…
Ивар дел Хивал му даде знак да мълчи.
— Той ще бъде много доволен, ако го изслушате — поясни предпазливо.
— И каква точно е тази негова молба?
Ето че пак се сблъскваше с противните благородници, възпитани да ръсят само надути високопарни приказки…
— Иска войната да спре, преди да е започнала — заяви Иън. Това беше сделката: предай информацията, покажи кой я праща и се връщай при Брода на Харбард, за да бъде излекуван Хоузи. Свърши работа, приключвай бързо и се надявай вандестийците да не убият вестоносеца с лошите новини.
— Война ли? — попита маркграфът.
Да не би тук да има ехо?
— Харбард от ферибота, ваша чест, храни известни подозрения — каза Ивар дел Хивал, подбирайки бавно думите си. — Според него допълнителните патрули близо до Брода на Харбард са прекалено близо до границата със Средните владения и той смята, че това е началната стъпка за набег към Градищата. Моли подобно нещо да не се случва.
— Аха — Маркграфът стисна устни и наклони глава, изпълнен с интерес. — Значи, ако правилно разбрах, тъй като един престарял изпаднал фериботаджия желае да няма война, значи не трябва да има война. — Той кимна два пъти. — Нещата ми изглеждат доста прости. — Той се надигна и остана да ги гледа в недоумение, докато Иън и останалите не се изправиха също. — Това ли е то?
Арни Селмо се усмихна на Иън.
— Не мислех, че ще се окаже толкова лесно, а ти?
Иън прочисти гърлото си.
— С цялото ми уважение, маркграфе, мисля, че би трябвало да вземете Харбард на сериозно.
— Един фериботаджия.
Иън го погледна право в очите. Не бе важно какво казваше маркграфът, а начинът, по който го казваше, пренебрежителното свиване на раменете и бързата усмивка. Това бе грешка, това бе глупава постъпка. Дори и Один да не бе това, което някога е бил, един бог излъчва власт, не е човек, с когото да се подиграеш.
Маркграфът трябваше да го разбере. Беше длъжен да разбере.
Внезапен натиск го накара да погледне надолу. Пръстенът на Харбард пулсираше на палеца му и го стискаше ритмично, сякаш се опитваше да изцеди мляко. Не се бе променил, все още си бе просто пръстен, застинал неподвижно на пръста му, нито се увеличаваше, нито се смаляваше, просто стискаше и отпускаше в такт със сърцето на Иън.