— Бурс, сине мой любим, този човек е наш гост…
— Не, той е наш пленник. Бе доведен тук под стража, но…
— Така бях наредил да стане. — Маркграфът разиграваше своята част от предварителния замисъл. Бе очевидно, че търси начин Иън да се съгласи на някакъв дуел с Бурс, но изобщо не ставаше ясно защо.
— Този проблем — вметна Ивар дел Хивал, — може да се реши много лесно. Почитаемият Бурс Ериксон смята, че Иън Силвърстайн не е достатъчно издигнат, за да се бие с него в дуел, но така или иначе иска да се дуелира. — Той поклати глава. — Аз обаче съм имал тренировки с него и смея да изтъкна, маркграфе, че в дясната му ръка се е вселил демон — той… той просто не знае как да направи онова движение за оставяне на белег. Той дори не приема противниковата ръка, крак или стъпало за цел.
Иън не се усмихна. Кракът, ръката, стъпалото не бяха мишени в двубоите с рапири и на него му трябваше време, за да свикне с новата техника.
Ивар дел Хивал му се намръщи и се обърна към маркграфа.
— Ако го пуснете дори в най-обикновения дуел с Бурс Ериксон, кълна се, че на пода ще има труп, без да уточнявам дали това ще бъде Иън Силвърстайн или Бурс Ериксон.
— Не се страхувам — намеси се Бурс Ериксон.
— С възрастта идва и мъдростта, която те кара да се страхуваш, когато трябва — каза Ивар дел Хивал. — Само че не желая да споря по този въпрос — нека да изложим нашето прошение, а вие му намерете необходимото разрешение, след като си заминем.
— Така значи. — Маркграфът наблюдаваше скептично Ивар дел Хивал. — Значи няма начин да проверим способностите му с меча, без да стигнем до кръв? Наистина ли?
— Поне аз не се сещам за такава възможност, маркграфе, а след като…
— Има и друга възможност — каза маркграфът. — Можем да ги оставим да… да си поиграят с учебни мечове.
— Учебни мечове ли? — попита Ивар дел Хивал. — Говорите за онези покрити с катран пръчки…
— Не, не, не — уточни маркграфът. — Вие във Владенията може би действате така, но ние тук обучаваме бъдещите благородници с по-прости оръжия мечове без острие, със затънен връх, много гъвкави. Стига да не се навират в очите и в ямката на гърлото, не нанасят рани, освен някоя и друга синина.
Иън бе чувал за тези измишльотини преди. Наричаха се рапири за фехтуване и той бе прекарвал повече часове с подобно нещо в ръката, отколкото бе в състояние да преброи.
Само че той не се усмихна, устните му не трепнаха, нито се отпусна, нито се стегна.
„Майка му стара — каза си той, — майка му стара. Каква проклетия.“
„Не този път, проклетнико — каза си той, — този път няма да го бъде.“
Глава 10
Правилата на спаринга
Когато се оказа, че Иън повече няма да се оставя да бъде емоционална и физическа боксова круша на гадината, която му се водеше баща, и старият го изгони, му се наложи да се издържа, като преподава фехтовка, а от време на време си докарваше по нещо допълнително със случайно намерена работа или някоя и друга игра на покер.
Бе наистина невероятно колко добър става човек във фехтовката или на покер, когато това е от значение, когато си единственият в залата или на масата, който си дава ясна сметка, че трябва да спечели на всяка цена, да победи в играта, и то не само веднъж, а отново и отново, за да има нещо, на което да разчита през лятото, иначе трябва да е готов да преживее през август на откраднатото жито от експерименталната лаборатория на факултета по агрономия, а нощем да дебне около езерото на първокурсниците с тел и метла, за да успее да хване някоя патица.
Патица и жито. За Иън патиците и житото бяха синоним на бедност и глад. Те означаваха страх. Те бяха синонимът на пълната загуба на самоконтрол. По тази загуба на самоконтрол не бе някакъв природен закон, това бе моментът, когато обръщаш внимание на нуждите на тялото си, когато се сещаш за достойнството си, когато умът ти подсказва, че прехраната и елементарните условия са си твоя грижа, че само един момент на небрежност, породен, от която и да е слабост или удоволствие, може да прецака нещата.
Веднъж, късно една нощ, в трапезарията на колежа, той си позволи едва забележима усмивка, защото картите му бяха истинска мечта. Усмивката бе трепнала едва-едва, но се оказа, че е напълно достатъчна, за да го съсипе: Фил Клайн, седнал точно срещу него, се поколеба и не отпусна ръка на масата, както възнамеряваше, и парите, които щяха да му осигурят боб и ориз през следващите две седмици, може би дори някой Биг Мак, отлетяха неусетно.