— Щом не можем да си позволим една бърза почивка от пет минути, тогава нека да почиваме десет. — Тя закачи раницата на парче кора, започнало да се бели от ствола на стар бряст, подръпна, за да пробва дали е достатъчно здраво, и след това приклекна, за да разтегне мускулите на бедрата, а най-сетне се отпусна на земята с кръстосани крака.
— Няколко минути почивка ще ни дойдат добре — каза татко, въпреки че Тори позна по гласа му, че няма никакво желание да се бавят, още по-малко да спират.
Тори имаше повече опит в това отношение и въпреки че не искаше да дава акъл на баща си, му се стори приятно, че поне в едно отношение е по-добър, нищо че ставаше въпрос за най-обикновено ходене пеша.
Да забързат крачка, за да намерят заслон, съвсем не беше лоша идея, но не биваше да забравят и предпазливостта.
Тори се опита да прецени разстоянието до Брода на Харбард, а след това и скоростта, с която наближаваше напредващата буря, но не успя да прецени колко време имат.
Може би щяха да успеят да пристигнат при ферибота, преди да се разрази стихията, но може и да не успееха. Ако се налагаше да останат на открито, трябваше да потърсят подслон в гората, да са поне донякъде на закрито.
Набързо пригоден навес под клоните на дърветата щеше да е по-добре, отколкото ако бурята ги застигнеше на калния открит път, а дори калният път бе по-добре от полето, ширнало се от едната им страна.
Тори щеше да сподели мислите си, ако бяха само двамата, но не искаше да засрамва баща си пред Маги, както не искаше да засрамва и нея пред господин Торсен. Маги вдигна поглед и му се усмихна, тя бе разбрала за какво мисли.
— Я да видим дали ще позная — каза тя, надигна се и клекна, за да изтупа полепналата мръсотия от стегнатите дънки. Беше облечена също като Тори и баща му: стегнат панталон, тежки ботуши, удобни за дълги преходи, сребърен колан и каубойска риза с къдри, преправена набързо с пришити дребни украшения, които мама се срамуваше да извади, но сега щяха да свършат работа, като покажат, че Маги е майсторка шивачка.
Ловният лък в ръката й изглеждаше малко странен по местните стандарти, но всеки, който се кичеше със злато или сребро, трябваше да носи някакво оръжие. А жените просто не носеха мечове, нито в Средните владения, нито във Вандескард, но ако ножът й бе малко по-дълъг и лек от обичайните, това не бе никакъв проблем. Ако се стигнеше до схватка, тя щеше да се опита да вземе резервния меч, който Тори носеше преметнат през рамо.
Маги съвсем не бе най-добрият фехтовчик, който Тори познаваше, въпреки че се справяше съвсем не зле за човек, занимавал се само две години, но пък, от друга страна, при двубой бе пълна с всевъзможни изненади. Това бе спасило и нейния живот, и живота на мама и на татко, а по всяка вероятност вандескардците нямаше да се окажат по-разбрани от Чедата на Фенрис.
За известно време тя остана загледана напред, потънала в мисли.
— Според мен ще успеем — заяви тя. — Може и да греша, но ми се струва, че имаме поне два часа, преди бурята да се разрази тук. Така ми се струва.
— Но.
— Но не съм сигурна дали си струва да опитваме. — Тя разпери ръце. — Да спечелим малко или да загубим много?
Тори кимна. И той се чудеше над същия проблем. Ако бързаха и ако изпревареха бурята и все пак успееха да се доберат до къщата, и ако там ги приемеха, всичко щеше да е наред.
Само че тук имаше прекалено много „ако“, за да постигнат нещо дребно. От друга страна, за около час щяха да успеят да си направят приличен заслон и да седнат спокойно на що-годе топло и сухо място. Ако имаше нещо по-неприятно от това да си мокър, да ти е студено и да си на открито по време на буря, Тори нямаше желание да разбира какво е то на свой гръб. А малко по-нагоре по хълма бяха подминали полянка, която щеше да е подходяща.
— Татко? Май ще е по-разумно, ако…
Баща му го накара да замълчи като, вдигна длан и Тори в първия момент се сепна. Това бе един от жестовете, които се опитваше да не прави, никога, когато бяха някъде около Иън, защото приятелят му се свиваше, стягаше и с усилие на волята си налагаше да не извади шпагата — в случаите, когато бяха в залата и тренираха. Оказа се, че най-лесното е да не се вдига ръка по този начин, въпреки че всички в къщата го правеха, а това бе и един от жестовете на татко, с които си признаваше, че е победен.
— Много добре, Ториан — каза татко. — Както кажеш. С какво да помогна? — попита той, а след това се заслуша усмихнат, когато Тори му даде необходимите инструкции. Познаваше лицето на баща си не по-зле от своето. Можеше да се закълне, че е виждал всички възможни изражения, включително и най-различни усмивки.