Младежът си отвори една, подхвърли капачката в боклука и отпи дълга глътка, а след това я понесе със себе си в антрето, покрай спалнята на Арни, към дясната стая, която навремето бе шивачната на Ефи, а сега бе превърната в спалня за Иън.
Отвори вратата и запали лампата.
Постерът с рекламата на новата книга на Андрю Ваш отново бе паднал. Леглото бе голо чак до матрака. Навсякъде по пода бяха пръснати дрехи, една голяма купчина чисти и прани бяха хвърлени в долния край на леглото, а по-малка, мръсна купчинка бе сритана до библиотеката. До горната част на леглото имаше натрупани книги, доказателство, че Иън чете, преди да заспи.
Стаята изглеждаше ужасно, но всичко си беше точно както я остави.
Насили се да се усмихне. Когато бе на четири или пет, всеки път, когато си позволяваше да остави стаята в безпорядък, баща му броеше нещата, които не са поставени на мястото си, и го удряше по веднъж за всеки предмет. Естествено, на четири или на пет едно дете няма усет към реда, а от друга страна, Иън все не смогваше да постигне това, което баща му желаеше, и не успяваше да избегне тежката му ръка.
„Какво ли би казал за това тук, а тате? Сто неща, които ще са си по местата. Или пък двеста. Ами един милион?“
— Майната ти, тате — изрече тихо той.
Иън закачи плаката на мястото му, натисна силно кабарчетата в горната му част и вдигна палци към сериозното лице на Андрю Ваш.
— По-късно, Анди — каза той и прехвърли брезентовата торба през рамо.
Допи колата и хвърли бутилката в боклука, поставен до задната врата.
Улицата — несъмнено си имаше някакво име, записано на някоя карта, но в Хардуд никой не използваше имената на улиците — завършваше като буквата „Т“ и от двете си страни бе засенчена от гора.
Къса пътека през дърветата отвеждаше в двора на семейство Торсен. Къщата им бе на два етажа, с таван, а по стръмния заострен покрив се виждаха множество капандури. Предната част бе обградена от остъклена тераса, опасваща цялата фасада и частично двете страни, отзад надничаше червен хамбар, а пред него, до червеното волво на Карин Торсен, бяха паркирани още три коли, плюс лъскав черен студебейкър, качен на трупчета, с който по всичко личеше, че Хоузи е постигнал известен напредък.
Трябваше да му се сложат колела, но Иън предположи, че Хоузи сигурно е приключил с мотора и затова се е заел с корпуса; Стареят бе убеден, че всяко нещо трябваше да върви по реда си.
Иън не бе живял в Хардуд достатъчно дълго и все още не познаваше местните жители по колите им, а пък Арни твърдеше, че може да познае дали Карин или Ториан Торсен са карали бронкото по начина, по който е паркиран. Затова пък никой не можеше да сбърка шевролета, който Док Шърв използваше за подвижен кабинет, а понякога дори за импровизирана линейка, както и за личен автомобил.
Какво ли правеше Док тук? Може просто да се е отбил; ходенето на гости в Хардуд бе отличен начин за почивка, но пък днес си бе обикновен работен ден.
Карин го бе помолила да се върне по-рано, без да обяснява защо.
Иън забърза крачка, а сетне затича.
Глава 2
Добре обмислени планове
Спорът тъкмо започваше да сгорещява кръвта на Арни Селмо, когато младежът заобиколи сградата. Напоследък, през самотните дни, проточилите се многобройни дни без Ефи, споровете бяха единствената му останала радост.
— Гарандът — каза той и протегна ръка към бутилката Лайненкугел, оставена на тревата до стола — бе най-хубавата проклетия от всички пушки, с които армията разполагаше. Видяха й сметката, когато решиха да я сменят с онези никакви измишльотини двайсет и втори. — Той отпи от бутилката.
Док Шърв се разсмя, а обичайното намръщено лице на Дейви Хансен се смрачи още повече. До плъзгащите се високи прозорци старият Хоузи Линкълн вдигна поглед от папката и парчето метал в скута, усмихна се бързо и ослепително, белите му зъби проблеснаха на лицето с цвят на кафе, едва докоснато от няколко капки мляко.
Дейви изсумтя, отпусна се назад на стола и се сгуши в зеленикавото вехто военно яке, което ако се съдеше по това, колко е износено, сигурно бе реликва, запазена още от Виетнамската война.
— Носил съм гаранд. Тежък. Не е от оръжията, дето можеш да мъкнеш просто така на гръб двайсет-трийсет километра на ден, но нека да е както кажете.
— Аз пък нямам нищо против да го мъкна — искам да кажа едно време — обади се Арни и се прокле, че е такъв глупак. Думите му бяха прозвучали и надуто, и глупаво; за да прикрие смущението си, той надигна бирата.