Естествено, че можеше да върви много повече от Дейви. Почти нямаше човек, който да не може да ходи повече от Дейви. Десният крак на мъжа под коляното бе отнесен от мина в някаква кална нива във Виетнам и въпреки че той не бе от хората, които се оплакват, бе повече от очевидно, че пластмасовият крак, който му бяха направили, след дълго ходене започваше силно да го убива.
Арни не искаше да го засегне, но как можа да каже такава дивотия!
Но пък това бе единственият талант, който Арни притежаваше, издръжливост при ходене. Беше израсъл във ферма, отдалечена на цели десет километра от града, и имаше чувството, че по-голямата част от Депресията бе прекарал на път или към училище, или към къщи на връщане от училище, с изключение на дните, когато снегът затрупваше семейство Селмо и те не можеха да излязат от дома си.
Дори докато траеше началното му военно обучение, преди почти половин век, за който Арни не искаше да си спомня, той завършваше петдесеткилометровите преходи и бе готов да започне отначало, въпреки че полагаше всички усилия, за да се прикрива; второто, което успя да научи, докато траеше същото това начално военно обучение, бе да не се дели от тълпата и да не надига много-много глава.
А наученото не изчезна, дори с възрастта.
Което даде доста странни резултати, защото човек, толкова издръжлив на ходене като Арни, бе разпределен в кавалерията — Кучешки взвод, 7 полк, Първа кавалерия. Съвсем не изглеждаше смешно, когато дебаркираха в Корея; трябваше да си пробиват път с бой на противния полуостров като пешаци, а да се луташ нагоре-надолу по хълмовете на Джорджия бе едно, докато корейската зима се оказа нещо съвсем друго. Беше дори по-гадна от зимите в Северна Дакота.
Сигурно им се бе сторило така заради мръсните свини, които стреляха по тях.
Дейви сви рамене.
— Предпочитам да си нося моя товар от пет кила и половина, дето го разнасям навсякъде — каза той, а Док стисна устни и поклати глава.
Въпреки че Арни отдавна бе научил, че хората не бива да бъдат преценявани по вида им, Док определено си приличаше на провинциален лекар, като се започнеше от стетоскопа, щръкнал от джоба на бялата престилка, сега преметната на облегалката на стола, и се минеше на малката черна докторска чанта, която бе винаги оставена на не повече от метър зад него, и се стигнеше до късата, грижливо оформена брада, сега вече посивяла дотолкова, че никой не можеше да я нарече прошарена.
Док лапна нова хапка от тортата и отпи глътка кафе от дълбоката чаша.
— Аз пък — каза той — се старая да знам възможно по-малко за огнестрелните оръжия. Е, то почти всяка година се случва така, че се разправям с ония, дето успяват да прострелят собствения си крак, и то е нещото, за което са били убедени, че не е заредено. Да знаете от мен, че тези незаредени пушки са страшно опасни.
— Аз поне си имам по-добро извинение. — Дейви се ухили и почука с пръст по изкуствения крак.
— А ти тази година ще дойдеш ли с нас на лов за сърни, Док? — попита той.
Док прехапа долната си устна, сякаш обмисляше предложението, сякаш не бе канен поне стотина пъти.
— Неее — отвърна най-сетне той, както ставаше винаги. — Никога не убивам нещо… така… за развлечение. — Вдигна ръка, за да възпре напиращите аргументи. — Вижте, не че ви критикувам, защото много добре знаете, че никога не отказвам еленско филе или пържолка, ако на някого му дойде в повече, но никога не се занимавам сам да си поправям колата и никога не убивам храната си. Не гледам отвисоко на тези, които го правят, просто подобни неща не са за мен. А като става дума за мен… — Той вдигна поглед. — … Аз бих казал добре дошъл на господин Силвърстайн — рече Док и се изправи, щом Иън се подаде иззад къщата, леко подтичвайки. — Къде си се разбързал така?
Младежът изглеждаше добре след прекараната ваканция, реши Арни. Лек тен бе заличил изпитото, типично за градско момче, лице, а през последния месец, месец и нещо, си бе пуснал брада, която твърде много му отиваше. Ефи сигурно щеше да реши, че е прекалено кльощав, и щеше да се опита да го поохрани, но момчето бе от тези, които винаги остават слаби, и нямаше начин да се превърнат в яки и набити като истинските американци от норвежки произход.
За Ефи това нямаше значение; светът бе достатъчно голям за всички хора.
Иън свали торбата от рамото си, пусна я на земята и пое протегнатата ръка на Док.