Тори бе напълно объркан. Защо бе тази разпаленост, този гняв? Защо й трябваше да ругае?
Заговори бавно и тихо, но не прекалено тихо и бавно.
— Маги, моля те — каза той. — Защо си толкова сигурна? Защо да не се окаже, че наистина е лесно?
— Защото, ако наистина бе чак толкова лесно — каза тя, а в изтънелия й глас се долавяха първите следи от истерия, — ако нямаше никаква причина да тръгваме, защо онзи идиот, който се правеше на Хоузи, се опита да ни спре?
Глава 16
Реката
Ютендал се оказа обграден с крепостни стени град, а замъкът на графа бе кацнал на заоблен хълм над река Ют. Докато бързоструйната Гилфи се виеше подобно на сива змия през полето, разлятата бавна Ют криволичеше с широки завои. Оказа се, че завоите са дълбоки ниши в земята; замъкът се издигаше над бреговете й на неколкостотин метра над мрачните кафеникави води. В някои отношения времето и търпението постигаха същото като младостта и енергията.
— Отново притихна, Иън — обади се Марта от обичайното си място срещу него. Бяха в каретата и коленете им се докосваха. — И отново ми се струваш тъжен.
— Не че съм тъжен. — Той поклати глава. — Мислех си за реките.
— Това вече е много задълбочена тема намеси се Ивар дел Хивал. — При това необятна и мокра, бих казал.
Ивар дел Хивал бе заел мястото, където обикновено седеше Арни, а Арни се бе преместил в каруцата на слугите, където по всичко личеше, че му е доста по-удобно. Според Иън тук не ставаше въпрос за статус, той просто се чувстваше по-удобно там. Истината бе, че всички слуги и хора, и вестри говореха много, а Арни бе отличен слушател.
Марта изви едната си вежда.
— Е, и? Какво мислиш за реките?
— Нищо важно — отвърна небрежно той, вперил поглед в малка баржа, натоварена с кутии и чанти, упътила се нанякъде по течението на реката, влачена от течението без всякакво усилие.
— Така ли? — отвърна хладно тя. — Може пък да имаш да ми кажеш нещо важно по-късно.
Когато погледът му отново се отклони към реката, баржата вече я нямаше.
От местните стражи нито един — доколкото Иън можеше да прецени — не бе Тирсон. Те приветстваха официално Агловейн Тирсон с ръкостискане и леко кимване, след което бариерата, спусната пред моста, бе вдигната и пътниците бяха допуснати на територията на замъка. Докато дрънчащите колелета на каретата спрат — пътят към конюшните бе покрит с плоски камъни, поръсени с тънък слой пясък, доста шумна комбинация — и докато пътниците слязат, вече се бе събрала група посрещачи.
Сред всички тях се отличаваше широкоплещест мъж с алена туника и клин, къса жълта наметка върху лявото рамо, която му придаваше небрежен вид на самоувереност.
Усмивката му — бели зъби, проблясващи на фона на прошарена брада — бе широка, макар и не твърде приятелска, докато не се обърна към Агловейн Тирсон и Марта.
— Марта, скъпа моя — каза той и пристъпи напред, за да поеме и двете й ръце в своите, — колко е хубаво да те видя отново. Последния път беше в Средището, но ти трябва по-често да ни удостояваш с елегантността и усмивката си.
Погледна пренебрежително Иън, извърна се, а след това отново спря очи на него.
— А ти сигурно си любезният господин, който твърди, че е Вреченият войн. — Усмивката му не беше обидна, подобно нещо не се забелязваше, но начинът, по който вдигна длани, говореше друго. — Новините се разпространяват бързо, много по-бързо, отколкото вашите коне и карети — моля те, много те моля, не ме поразявай с това копие, защото няма да бъде никак прилично за един гост, а ти със сигурност си очакван гост, макар и за кратко.
— Пел — намеси се Марта, думите й бяха небрежни, но със стаена строгост. — Имам удоволствието да ти представя Иън Сребърния Камък, воин, извършил забележителни подвизи, вестител на Старея, наречен Харбард.
— А, да, Харбард от ферибота, да, да, да, човекът, който е така любезен да се грижи за потока от хора над ужасната буйна река Гилфи — отвърна той. — Но ти, мила моя, си, разбира се, права, съвсем забравих доброто си възпитание. — Обърна се към Иън, закачливостта бе изчезнала, удари пети, постави длан върху обсипания със скъпоценни камъни ефес на меча си и се поклони почтително. — Аз съм граф Пел Пелсон — каза той, — ваш домакин, макар и със съжаление да трябва да заявя, за кратко. Вашето присъствие е чест за дома ми, Иън Среброкаменни.