— Човек може да си каже, че именно ние, които сме с две ръце, независимо дали сме благородници или селяни, сме хората, които поддържат света — каза тихо графът със сериозен и поверителен глас.
— Не, не, не, моля те, не ми го връщай — каза той, когато Иън понечи да му го подаде обратно. Ръката на графа махаше като крило на уплашена птица, а гласът му стана отново леко саркастичен. — Моля те, бъди така добър да го задържиш, моля те. Може да се окаже, че е приятно да поглеждаш към него от време на време, а за мен ще е радост да знам, че съм ти го дал. — Той свали пръстена от ръката на Иън, но само за да го сложи в дланта му и да свие пръстите му около него. — Направи ми тази услуга, Иън Силвърстайн — каза той, а гласът му отново бе станал тих.
Иън кимна бавно.
— Ще го задържа, граф Пелсон — каза той. — И ще го поглеждам често.
— Наистина ли? — Графът се усмихна тайнствено. — Това ще бъде прекрасно.
„Не съм съвсем сигурен какво се опитваш да ми кажеш, графе, но запомних съобщението“ — помисли си Иън.
„Разбрах и още нещо, че съм пълен глупак, който е готов да отпише някой човек като надут празноглавец, защото така му се е сторило в първия момент, но само след броени минути са му доказали тъкмо обратното.“
Иън установи, че съществува нещо като загадка с простичко решение: баржата, подобна на всички други, които се спускаха надолу по течението на Ют, бе управлявана с дълги прътове. Щом се озоваха в средата на реката, двамата моряци само от време на време забиваха дългите пръти в дъното. Най-голямото усилие на шестчленния екипаж бе при потеглянето, където им трябваше много сила, за да се изтласкат към течението в средата, откъдето ги поемаха впряговете с мулета от двата бряга.
След това използваха пръта само за насочване, за да не кривне баржата в нежелана посока.
За Иън първият проблем бе как да нагласи Гунгнир в центъра на плавателния съд и накрая установи, че може да го закрепи сред няколко торби, но разбира се, остави войници на Вътрешните земи да пазят — и отново отправи безмълвна молитва да се отърве час по-скоро от проклетото копие, за да не носи отговорност за опасностите.
Проверяваше го непрекъснато, много често, докато най-сетне прецени, че е на сравнително сигурно място, свали ръкавиците, закачи ги на колана си и си намери тихо местенце край перилата, където се облегна, за да помисли.
Пътят им надолу по реката бе необезпокояван от никого, доста бавен; Ют се виеше в тъмното покрай нивя, а някой и друг проблясък показваше, че наблизо живеят хора; забеляза притихнали докове, неосветени и празни в нощната тишина.
Агловейн Тирсон и половината от войниците се бяха проснали на одеялата си и спяха, а Арни и Ивар дел Хивал разговаряха оживено със стражите, освободени от дежурство.
Квартет от слуги вестри бяха извадили музикалните си инструменти и започнаха приятен неангажиращ концерт, дует от дървена флейта и нещо, което приличаше на гайда, но доста по-голяма. На нея свиреха трима от вестрите — двама надуваха меховете, а третият с пестеливи движения се грижеше за същинската музика.
Иън винаги бе харесвал музиката на гайдите. Имаше нещо много истинско в нея, нещо напрегнато и въпреки че звуците тук бяха значително по-различни от това, на което бе свикнал, той се наслаждаваше с удоволствие.
Стоеше край перилата, далече от другите, и слушаше. Колко бе хубаво да остане сам поне за известно време.
Двама от войниците си оставиха снаряжението и дрехите и започнаха танц, който наподобяваше жига, въпреки че у дома се казваше така, а тук нямаше представа, как го наричат.
— Не знам за теб, но аз много обичам гайдите. — Арни Селмо се подпря на перилата до него. Иън дори не бе забелязал кога се е приближил.
Младежът кимна.
— Да. И аз.
— Такааа — продължи Арни. — Казаха ми, че утре ще стигнем в Средището. — Потри брада с опакото на ръката си и му се стори, че стърже с шкурка. — Готов ли си да се изправиш пред тези хора?
Иън сви рамене.
— Не знам.
— Не знаеш ли? — Арни се усмихна. — На твоя скромен и послушен слуга му се струва, че до този момент се справяш много добре. И то не само тук.