Само че вълкът Фенрис, син на самия Дяволски фокусник, заподозрял нещо и казал, че иска и заложник. Великият Тир си поставил ръката в устата на вълка, сигурен какво ще стане, а когато вълкът разбрал, че няма да успее да се освободи, му отхапал ръката. От този ден чуканчето на Тир е символ на смелостта.
Иън кимна.
— На мен веднъж ми казаха, и то някой, който знае най-добре, че си изгубил ръката съвсем случайно, заради собствената си тромавост, когато се борел с Фенрис, а след това тръгнал да разправя, че я бил изгубил, докато проявявал смелост и героизъм.
— „Някой, който знае най-добре“ ли?
— Мой приятел. Не го познаваш. — Иън все още си спомняше момента, когато Хоузи го каза. Сякаш се бе случило преди неизброими години, когато седяха на масата в дома на Харбард с Хоузи и самия Харбард, и с нея. Харбард се бе намръщил на този разказ, но Фрея кимна в знак на съгласие.
Иън не се съмняваше коя е истината.
— Знаеш ли, Бурс Ериксон, как ние в Хардуд наричаме тези, дето си завират ръцете в пастта на вълка, без да имат някаква основателна причина?
Бурс поклати глава.
— Не, но ще се направя на глупак и ще те попитам. Как наричате такива хора?
— Наричаме ги „безмозъчни скапаняци“. — Иън изрече последните две думи на английски. — Както и да е, ако реша да направя подобно нещо, ще съм горд да те приема за мой придружител — каза внимателно той, — въпреки че Арни Селмо и Ивар дел Хивал и други хора, които не познаваш, са по-напред в списъка от теб. Но отговорът е „да“, ще те взема. — Вдигна дясната си ръка и направи знак, който се надяваше да се стори на момчето мистичен, многозначен, въпреки че това бе просто поздравът, на който Д’Арно го бе научил. Отново заговори на английски.
— Не ни търси — каза внимателно той, — защото ние сами ще те потърсим.
Бурс Ериксон не бе сигурен как да приеме думите му, но след момент на очевидно неудобство реши да се поклони и бързо да си тръгне.
Марта се подпря на перилата и се загледа след брат си.
— Значи така. Ти нямаш намерение да се изправиш пред Болката? Дори и заради мен? — Обърна се към него и вдигна лице нагоре.
— А? Да не би да ме предпочиташ еднорък? — попита той. Покри с лявата си ръка нейната, все още стиснала перилата, а след това я плъзна по бедрото й. — Използвам с удоволствие и двете си ръце, както може би сама си спомняш — каза той, учуден, че намери подходящите думи с такава лекота.
Очите й не се откъсваха от неговите.
— И така, отново, Иън Среброкаменни, настояваш нещата да станат, както ти си решил. — Тя пристъпи към него, сякаш го предизвикваше да протегне ръка и да я докосне. — Така ли ще бъде винаги?
— По всяка вероятност — отвърна той.
— Ще видим — отвърна тя, вдигнала лице към него, устните й — леко извити. Очите й отразяваха искрици от звездите над тях и кой знае как далечната им светлина изведнъж приближи парещите си пръсти. Ръката й се плъзна около врата му. — Късно утре следобед ще сме в Средището — каза тя и горещият й дъх погали ухото му. — Най-добре иди да поспиш.
Отстъпи назад, обърна се и се отдалечи. Стройните й бедра се олюляваха малко повече от обикновено и отколкото бе необходимо.
Въпреки това всички очи на баржата бяха впити в него, не в нея. Затова с бавни, равномерни движения, той вдигна ръка за лека нощ към отдалечаващата се фигура, обърна се и отново се подпря на парапета, вгледан в нощта.
Глава 17
Средището
Ако не го боляха бедрата при всяка полюшваща стъпка на понито, ако кръстът му не го прерязваше, ако не бяха раменете, прободени от десетки игли, когато седеше изправен, ако разгоряла се жарава не бе намерила ново убежище под капачките на коленете му, ако бе просто гладен, а не толкова уморен, че да не може да сложи хапка в уста, ако очите му не горяха и сълзяха, тогава Тори със сигурност щеше да се наслади на гледката.
А тя бе просто великолепна. Пътят се виеше през богатите зелени хълмове също като захаросана панделка. Средището бе точно под тях, разположено на мястото, където бавната спокойна река Ют се вливаше в бързоструйната Гилфи, наричана от това място насетне Великата Гилфи.
Насочиха понитата настрани на пътя, за да направят място на каретата и придружителите й, яхнали коне. Последният от ездачите, висок брадат мъж на дългокрак сив расов кон, се обърна към тях, докато минаваше.