Дребни фигурки на хора и каруци трополяха по улиците, сякаш бяха кафяви и сиви гъсеници, примъкващи храна и кислород, докато други отнасяха нанякъде боклука.
Дурин даде знак да спрат.
— И така, приятели — каза той. Гласът му все още бе стържещ, какъвто си беше и в Сторнас Стеле, а дните на езда сякаш не се бяха отразили нито на ума, нито на тялото му. — Можем да побързаме и да пристигнем уморени, по тъмно, като обикаляме безкрайно, докато си намерим място да пренощуваме, а в същото време трябва и да мислим как да се справим с проблема на тримата Приятели на Бащата, остава и възможността да изтеглим каруцата отстрани на тази полянка и да поспим, защото всички се нуждаем от сън.
Тори се постара да прикрие умората си. Но колкото и да е силна волята ти, издръжливостта ти, те не са безкрайни.
— А според теб, Дурин, какво трябва да направим? — попита той и се опита да го погледне сериозно.
Дурин се усмихна.
— Да се наспим.
Спряха на док в Средището много по-лесно, отколкото Иън бе очаквал.
Беше обяд и слънцето прежуряше, когато мъжете с прътовете, свалили ризите си, се напънаха, за да оттласнат едновременно баржата в спокойните води близо до брега. Докато поемаха последния завой, един от наблюдателите на доковете изпрати плавателен съд, подобен на мидена черупка, натоварен с шестчленен екипаж, за да закачи баржата с плътно въже.
Екипажът изтегли въжето, дебело колкото човешка ръка, и го пъхнаха в яка халка. Щом подадоха сигнал, че са готови, баржата бе бавно изтеглена на док и наместена между друга, по-малка баржа и товарна лодка.
Докато хората от Вътрешните земи се подготвяха за слизане, екипажът привърза плавателния съд към дока, за да не бъде понесен от течението надолу по реката.
Иън отново нахлузи ръкавиците и стисна в ръка Гунгнир. Отново изпита познатото усещане: щом се пресегна за копието, сякаш се отдалечи сам от себе си и се превърна в онази марионетка, която нямаше собствена воля.
Приспособи се бързо и стисна здраво повереното му оръжие.
В следващия миг бе отново Иън.
Отряд войници ги чакаше на дока.
Поне бяха строени като войници. Иначе приличаха на тълпа: нямаше двама, облечени с еднакви ливреи. Ако Иън не знаеше, би решил, че не са в униформи, а че са си избрали разноцветни туники и най-различно по вид снаряжение; цветовете варираха от вече познатите му зелено и златно на Вътрешните земи, до ярко алено и лъскаво черно, виждаше се и избеляло черно и кафяво.
Един от хората бе с широко подобие на бяла риза и тесни кожени панталони, без всякакви отличителни знаци, освен лявата ръка.
Единственото, по което личеше рангът му, бе ръката, сребърен вариант на емайлираните изкуствени ръце на братството Тирсон — по дяволите, та те сигурно спяха с мечовете си.
Мъжът със сребърната ръка постави дясната си длан на парапета, прескочи го леко и стъпи на баржата, а ботушите му тупнаха на дървените греди много по-шумно, отколкото Иън бе очаквал.
Обхвана с бърз поглед всичко наоколо и само бегло обърна внимание на Агловейн Тирсон и Бурс Ериксон, а след това пристъпи към мястото, където бе застанал Иън, стиснал Гунгнир на около метър встрани.
Застана сковано изправен пред него и звучно прибра десния ботуш до левия.
Иън не очакваше подобно нещо, но не показа, че е стреснат. Това бе стар трик сред фехтовчиците, бързо тропване с крак за привличане на вниманието. Сигурно по времето, когато бронзовите мечове са били заменени от стоманените, този трик е бил добре познат. Може и да е имал ефект веднъж, два пъти, но Иън не би му се поддал. Трябва да знаеш да се концентрираш.
И лицето, и раменете на мъжа, втренчил се в Иън, бяха широки, квадратни, челюстта — здраво стисната. Може и да бе бързал, за да се приготви и да дойде тук час по-скоро, защото на бузата му, малко над челюстта, се виждаше малка рана, която издаваше, че се е бръснал бързо.
— Поздравявам те — каза тихо Иън.
— Аз съм — каза другият с ясен дълбок глас, приличен на вик. — Сребърният Хорсел Тирсон. Ти сигурно си Иън Сребърният Камък, който твърди, че е изпратен с вест за Масата, нали така? — Издаде някакво сумтене, подобно на обвинение.