Иън кимна.
— Много приятно.
— А раната ти по-добре ли е? — попита Хоузи и смръщи чело.
— Както бих казал аз, за неспокойните духове почивка няма — изсумтя Док, остави чашата кафе, изправи се и издърпа някакъв пакет от джоба на сакото си. — Така, така, сваляй тази риза. Да я видим сега тази рана — каза той, отвори пакета и извади влажна салфетка, избърса ръце с нея, а след това я прибра в другия си джоб. Потри ръце една в друга, за да ги изсуши, и заприлича на господин Скрудж в моментите, когато се наслаждава на натрупаните пари.
Иън поклати глава.
— Всичко е наред, доктор Шърв, честна дума.
— Да, сигурно. Ти нали си учил първо в специален колеж четири години медицина и три си посветил на специализирана практика. Я бързо да сваляш ризата — каза Док и посочи стария стол до него.
Дейви се разсмя.
— Момче, трябва да си доволен, че не си му споменал, че имаш хемороиди, защото щеше да те накара да се надупиш на ръце и колене вирнал анатомията си във въздуха.
— Млъквай, Дейви Ларсен. Иън Силвърстайн, сваляй ризата и сядай. — Док се разпореждаше с хората вече четири десетилетия, поне толкова помнеше Арни, а най-вероятно доста по-дълго. Господи, сигурно е държал този заповеднически тон още от люлката.
Иън разкопча зелената памучна риза и я свали от почернелите си космати гърди, с изключение на едно място от дясната страна на корема, точно под ребрата, където се виждаше петсантиметров белег, по-плътен горе, изтъняващ към долната част. На Арни му заприлича на удивителен знак.
— Чакай да позная — каза Док. — Някой се е опитал да ти извади жлъчката, но са решили, че ще им е по-забавно да започнат отдолу нагоре.
Хоузи се усмихна.
— Едва ли ще му повярваш, ако ти разкаже как точно беше.
— Не знам. Тук се нагледах на доста странни неща. Едва ли сте забравили, че наскоро се случи да правя аутопсия на два върколака. — Док изсумтя отново, докато натискаше раната с пръст. — Така боли ли? — попита той, когато Иън изпъшка.
— Да, ама и по ръката да ме натиснеш с такава сила, и там ще ме заболи.
— Хич не я отваряй тази голяма уста, малкия. Достатъчно възрастен съм, за да ти бъда дядо. — Док наклони глава на една страна. — Какво се е случило?
— Хоузи е прав. — Иън разпери ръце. — Едва ли ще ми повярваш.
Док се ухили.
— Ами ти пробвай.
— Добре — отвърна Иън. — Бих се със сабя с огнен гигант, който се преструваше на херцога на Пламенния род, и той на два пъти успя да ми пробие защитата. — Устните на Иън побеляха. — Аз също успях да пробия неговата защита. Само веднъж. — Той погледна предизвикателно. — Ще ме наречеш ли сега лъжец?
Док поклати глава.
— Неее. — Смръщи чело. — Вероятно са останали две сраствания, но е почти излекувана. — Той върна ризата на Иън. — Някакви промени в перисталтиката на червата? Повечко газове? Не? Чувстваш се по-добре, нали не става по-зле? Така. Значи би трябвало да си добре. Ако ти създава някакви проблеми, веднага да ми кажеш и ще ти направя един бърз бариев тест.
— Тест? Бариев тест? — изкиска се отново Дейви. — Иска да каже клизма. Док умира да ти завира разни маркучи, където свари.
Док се ухили.
— Самата истина. Затова стой настрана от огнените гиганти. Не е здравословно.
Арни бе чувал историята, почти цялата. И сигурно би я сметнал за долна лъжа, ако не бе преживял Нощта на върколаците — както дори и най-дискретните в Хардуд наричаха онази нощ — а също и Деня на завръщането. Арни сам бе застрелял три или четири от Чедата с куршуми за сърни и всеки един от простреляните се бе надигнал, докато един от тях не се нахвърли върху Арни и не го дари с цяла нова колекция белези, които да отиват на старите три, вече сбръчкани и поизбледнели, с които се бе сдобил в никому неизвестното селце в Уиджонгбу, донесли му навремето Пурпурно сърце, както и на онзи, дето приличаше на цип, оставен от граната по време на прочистването на Таеджон.
Само че в Деня на завръщането стана тъкмо обратното. Арни и Орфи, само двамата — Орфи с пушка гаранд, а Арни с бар — успяха да повалят почти дванайсет Чеда, и то без да получат и драскотина. Това беше благодарение на сребърните куршуми.
Арни сви устни при тази мисъл. „Ще се ебаваш със съседите ми, а, помияр въшлив?“
Втори път нямаше да се получи подобно нещо.