Татко му го наблюдаваше. Понякога бе трудно да разбере изражението по лицето на баща си. Дали той имаше представа за какво си мисли Тори?
А ако имаше, какво ли ще направи? Татко бе възпитан да прилага подлите византийски номера, типични за Градищата и Владенията, при които безкрайната подготовка и предвижданията можеха да се разрешат с официален дуел или импровизиран сблъсък на сабите.
Татко, разбира се, щеше да се опита да го спре.
Само че този път решението си беше на Тори, нямаше да допусне нито баща му, нито Иън да го спрат.
Ако беше лесно, ако нямаше опасност, ако трябваше да се предаде само една вест, то тогава Один нямаше да се опитва да спре Тори да потегли насам. Не за да стои и наблюдава отстрани бе учен Тори на фехтовка още откакто проходи.
Не. Каквото и да имаше да става, то щеше да е нещо крайно, нещо, с което Иън нямаше да успее да се справи.
„Каквото и да е, то тегне на моите рамене — каза си той. — Така да бъде.“ Той бе Ториан Торсен, син на Ториан дел Ториан и Карин Рьолке Торсен, и въпреки че не можеше да оправдае майка си за методите й, не можеше да я вини за това, че се е опитала да изпълни дълга си към него.
Ето че и той в този момент не можеше да се отвърне от дълга си.
Погледна баща си право в очите, отвори уста, а след това отново я затвори. Как да изложи нещата? Какво да каже?
Не беше необходимо. Баща му само кимна и се наведе към него.
— Направи това, което е необходимо, Ториан — каза тихо той. — Както ще постъпя и аз.
— Тори? — Маги се наведе към него. — Какво става тук?
— Не знам — отвърна той. — Но я си помисли — защо сме тук? Защо сме се събрали всички тук? Как, по какъв начин можем да спрем нещата? — Тори вдигна ръка. Вестрите прекъснаха разговора си, но Иън продължи да шепне нещо на неговата Марта.
Иън щеше да разбере, но това не означаваше, че ще се съгласи.
Имаше още една причина, която да изложи преди всичко.
— Тръгваме всички — каза Тори и се надигна. — Татко ще… искам да кажа, че двамата с татко ще имаме нужда от помощта на Иън, когато се изправим пред Харбард. Два меча, закалени в кръвта на чичо Хоузи, са достатъчни, за да го накарат да се спре и да се опита да ни измами; обаче три меча и Гунгнир в ръката на Иън ще бъдат повече от достатъчно.
Опита се да не мисли за най-лошото. Ами ако Харбард бе убил чичо Хоузи? Да, да, те ще убият Харбард, но това нямаше да върне чичо Хоузи сред живите. Да, тогава нещата щяха да се необратими.
Най-добре да се съсредоточи над нещата, които бяха осъществими.
— Значи сега отиваме да се изправим пред Масата — довърши Тори. Усети топлата ръка на Маги в своята. Тя го стисна и прошепна безмълвно, само с устни: „Какво става?“.
„По-късно — отвърна само с устни той. — Не е важно.“ Ако имаше по-късно за тях, наистина нямаше да е важно. Ако издържеше изпитанието, каквото и да бе то, щеше да му е по-лесно да обясни. А ако се провалеше, то тогава нямаше да има нужда от обяснения.
Тя стисна лекичко ръката му и го пусна.
Тори помогна на Дурин да се изправи на крака, а мазолестата ръка на вестрито стисна силно неговата за опора, въпреки че леко потръпваше заради възрастта.
Татко също се изправи и застана срещу вестрите тържествено изпънат.
— Тук се разделяме, приятели мои — каза той на езика вестри, а дълбокият му глас проехтя като гръм. — Благодаря вам за помощта и предаността — каза той, все едно че четеше приказка. — Надявам се отново да се срещнем някой ден, но при по-добри обстоятелства от настоящите. — Той посочи мизерната стаичка.
— И аз се надявам, Приятелю на Бащата на всите Вестри, той самият баща на всите нас. — Дурин се поклони дълбоко, а след това отново се изправи. — Аз бих… — Той се спря и се закашля, нещо, което би развалило ефекта от думите му, но в този момент прегърбеното джудже излъчваше някакво необикновено достойнство, сякаш се бе обвил в него като с плътна наметка. — Аз бих… бих ви придружил, ако ми позволите.
— И аз също. — Валин пристъпи напред. — Дойдохме чак до тук, Приятелю на Бащата. Аз съм каменоделец и винаги завършвам туй, що съм започнал.
— Аз също — добави вестрито, което наричаха Фред.