Самообладание. Това бе ключът колкото и пъти да си се сблъсквал със смъртта, дори да си останал жив след това, самата мисъл, че ще умреш, си беше страшна. Но дори и да си позволяваше да изрече подобно нещо, нито лицето, нито тялото му издаваха страха. Двете неща бяха различни.
Това би означавало срам за него, би го принизило сред бойните му другари. Дори по-лошо. Освен това имаше нещо още по-долно от това да си срам за бойните другари.
Всъщност беше много необичайно да мисли за Маги Кристенсен като за боен другар. Берсмолската дума за боен другар най-точно се превеждаше като брат по оръжие, брат по меч, беше в мъжки род, също като брат или съпруг, или войн.
Но така се случи, че в Тайните проходи, стиснала и меч, и нож, тя му бе разкрила, че за да му бъде достоен боен другар, не е нужно да е мъж, а по пътя от дома на Харбард за Средището му бе напомнила нещо, което той знаеше, което не биваше никога да забравя, че началото на една битка се повежда с ума и духа, не с ръката или меча. Тя се бе противопоставила на Харбард на негова територия и, в светото име на Стереите, бе го сторила с усмивка и тихи думи, с поклащане на красивата си главица, бе запазила малката победа за себе си, докато най-сетне бе преценила, че може да я сподели с останалите.
Тя бе истински боен другар. Ториан бе възпитан да приема парите и търговията като женска работа, докато за мъжете оставаше управлението на държавата, битките и въпросите на честта. Някога остана възмутен, когато разбра, че жените в Новия свят не си знаят мястото — въпреки че като гост в онзи свят не можеше да коментира подобен въпрос, защото щеше да се получи много неловко.
Само че с това момиче нещата стояха иначе.
Наложи си да не въздиша. Надяваше се неестествените занимания, на които се е отдала, да не съсухрят утробата й дотолкова, че да не може да бъде използвана по предназначение. Щеше да се радва да стане дядо, преди да прекрачи във вечната тъма.
Но както и да е. Младият Ториан бе разбрал, че предстои изпитание, и бе закален да го посрещне подобаващо, въпреки че се страхуваше. Никой друг не бе в състояние да съзре загрижеността и решителността му — младият Ториан дел Ториан си бе научил добре уроците — баща му се бе погрижил за това.
Ториан дел Ториан не би… какъв беше изразът? Няма да вие и да се оплаква, когато над него се изсипят ударите на съдбата, колкото и несправедливи и жестоки да са те. Пред каквото и изпитание да се изправят, каквато и опасност да предстои, той бе готов да приеме, че синът му може да загине. Винаги съществуваше подобна възможност, та нали светът бе изпълнен с опасности. Това е животът.
Но ако такъв момент настъпеше, той нямаше да се даде лесно, първо щеше да загине пръв, като баща на Тори.
Бяха минали много години, откакто Ториан дел Ториан и Орфиндел помогнаха на Робърт Шърв да извади Тори на бял свят, целият мокър и покрит с кръв от утробата на майка му, но в онзи момент се бе променил целият му живот. От онзи миг насетне, докато в гърдите на Ториан дел Ториан пулсираше живот, нито един меч нямаше да докосне сина му, без преди това да е пробол сърцето на бащата.
Не поглеждаха встрани. Това може да издаде нещо. Един дуелист от Стоманения род никога не се издаваше с движение, а Ториан дел Ториан бе роден дуелист в Стоманения род.
Ако му бе писано да умре в този ден, той щеше да умре като дуелист от Стоманения род.
Карин, мин асклинг…
Тя ще разбере. Тя го разбираше прекалено добре.
Това е животът.
Ивар дел Хивал се опитваше да запази спокойствие, докато крачеше редом с другите. Беше напълно справедливо Средните владения да имат представител на Масата в Средището, въпреки че бе малко вероятно Негово Топлейшество да избере именно него за емисар, въпреки че тъкмо това в момента нямаше особено значение.
Беше напълно естествено да поеме отговорност. Нали това бе същността на живота. Същото бе и в дуелите, и в политиката, навсякъде. Местиш малките дървени фигурки по шахматната дъска и действаш, без да проливаш кръв, изчакваш момента, когато едно незначително отстъпление се превръща в кървав завършек за противника. Движение тук, удар там, намек за намеренията ти и всичко си идва на мястото.