Спомних си табелата с надписа на вратата и се почувствах по-добре. Едва ли имаше мъж на света мераклия да се запознае по-отблизо с мощната цев на спенсъра.
Скоро изгря луната, а с нея се показаха и звездите. Жегата на деня сякаш се бе изпарила, както винаги става в пустинята където почти няма растителност която да я задържи, а само голи скали и пясък. Въздухът на високото плато беше рядък и ние ускорихме ход.
В един момент ни се стори, че чухме някакъв звук… Вслушвахме се внимателно няколко минути, но не доловихме нищо повече.
Като стигнахме до вратата аз скочих да я отворя готов на всякаква изненада.
Изведнъж Ник Бенарас прошепна:
— Почакай малко!
Двамата застинахме неподвижни. До слуха ни достигнаха звуците от движещи се коне, и на границата на Уош, на не повече от петдесет ярда от мястото, където стояхме, се показаха двама конници. Зачакахме с готови пушки в ръце, но след малко двамата конници се отдалечиха.
Минахме през вратата и затворихме. Нищо не ни обезпокои.
Изведнъж Зеб рязко дръпна поводите на коня си.
— Ник!
Заковахме на място и напрегнахме слуха.
— Какво има, Зеб?
— Пушек… усещам пушек.
Глава пета
Внезапен страх прониза цялото ми тяло. Пришпорих яростно коня и препуснах в галоп, а Ник и Зеб ме следваха отзад.
После мярнах езиците на пламъци и препуснах още по-бързо.
От къщата бяха останали само купчина овъглени останки, от която тук-таме се обаждаха бледи пламъчета. Хамбарът беше изчезнал безследно, коралите бяха съборени всички.
— Бол! — изревах аз, сграбчен от внезапната паника. — Бол!
Отнякъде долетя приглушен вик.
Беше се укрил в една скална ниша близо до извора и беше цяло чудо, че беше оцелял, за да ми разкаже цялата история. Целият нашарен от куршуми, с дрехи превърнати в овъглени парцали, и крака станали на кървава рана. Един поглед само ми беше достатъчен да разбера, че старецът умираше… и нямаше спасение.
Зад мен дочух сподавеното възклицание на Ник и приглушената ругатня на Зеб.
В пронизителните очи на Бол за пръв видях изписана молба.
— Не им позволявай… не им давай да ти отнемат мястото! Никога…
Очите му се отместиха върху застаналите зад мен Ник и Зеб.
— Вие сте свидетели… Вече всичко… е негово. Оставям цялото си имущество на Мат… на Бренан. Да не си го продал никому! Не се предавай!
— Кой, кой беше?
Едва когато коленичих до полумъртвото тяло на стареца разбрах колко се бях привързал към него. Бяхме прекарали заедно само няколко дни, но това беше чудесно време, и във взаимоотношенията не се бе прокраднала дори и следа от сянка. А сега си отиваше, прострелян целият и оставен да пукне като куче в горящата къща. За пръв път сърцето ми се изпълни с желание да убивам.
Желанието ми да нося смърт беше толкова силно, че ръцете ми се тресяха целите, а гласът ми трепереше. Бях станал целият на възел, а сълзите в очите ми се дължаха както и на гнева, така и на мъката.
— Пайндър! — Гласът на Бол се бе превърнал в дрезгав шепот. — Роли Пайндър, той… той беше облечен… като теб. Пуснах го и тогава… Странно нещо… стори ми се, че зърнах Парк.
— Морган Парк? — не повярвах аз на ушите си.
Устните му се раздвижиха в безсилен опит да произнесат още няколко думи, но не успяха. Вдигна поглед към мен и се опита да се усмихне… Издъхна така, проснат на земята с отблясъците от огъня играещи върху лицето му, и един студен полъх на вятъра откъм хълмовете развя белите му коси.
— Чухте ли какво каза, че Парк е бил с тях?
— Няма логика. Той е гъст с Макларън.
Нищо в чудно в здрача Бол да се е заблудил. Но въпреки това си отбелязах на ум, да проверя къде се е намирал Парк по това време.
Огънят взе да стихва и нощта напредна избутвайки все повече и повече облаци пред себе си, затъмнявайки звездите, навлизайки навътре в каньоните.
Бях получил цяло ранчо като подарък, но бях загубил приятел. Пътят пред мен се простираше дълъг и самотен, път който трябваше да извървя с револвер в ръка.
Застанал така в мрака, аз мислено се заклех, че ако законът не успее да накаже Пайндър, а това беше най-вероятното, аз щях да приложа закона със собствената си ръка. Роли и Джим щяха да умрат, а всички останали, които са били с тях този ден, щяха да останат живи, но докрая на живота си нямаше да го забравят.
Предадох с няколко думи мислите си на момчетата. Те кимнаха; знаеха добре какво изпитвам в момента. Бяха двама млади мъже от земя изпълнена с вражди, мъже способни на приятелство до смърт и на безжалостна ненавист, и борба до последен дъх.
— Той беше добър човек — каза Зеб. — Татко го обичаше.