Тя беше застанала на дъсчения тротоар пред мен, стройна, слаба и прекрасна, с тяло гъвкаво и с плавни очертания, великолепни очи и коса по-черна от непрогледна нощ. Кожата й беше с лек бронзов загар, устните пълни и многообещаващи.
Черните ми кожени ботуши бяха прашни и износени, а сивата ми риза покрита със засъхнали петна от пот от дългия път, бузите ми бяха хлътнали с набола няколкодневна четина, а под широкополата ми шапка и моята коса беше черна като нейната, но разрошена. Не бях във вид най-подходящ за среща с момиче като нея, но тя стоеше пред мен, и в този миг аз внезапно проумях, че тя беше момичето на моя живот, единственото момиче на света.
Човек може да каже, че това не се случва, но това не е така, и моят случай го доказва. През целия си път дотук бяха срещал момичета. С леко сърце се бях влюбвал, и после отминавах, но когато погледнах в очите на това момиче, аз разбрах, че спасение за мене повече нямаше да има. Нито утре, нито догодина, нито дори и след десет години, освен ако момичето не тръгнеше с мен.
Само с две крачки се озовах до нея и бързият тропот от ботушите ми по дървения тротоар я накара да се извърне рязко.
— Нямам нищо освен един кон и револверите на колана си — изрекох бързо аз — и съм наясно, че външният ми вид трудно може да предизвика интерес, да не говорим за любов, но на мен ми се струва, че това е най-подходящият момент за вас да се запознаете с мъжа, за когото ще се омъжите. Казвам се Мат Бренан.
Стресната, тя не успя веднага да намери необходимите думи, с които да ми отговори.
— Какъв безсрамник!
— Чудни думи! Повечето истински романи са започвали именно с тези думи, отколкото с някои други! А сега, моля да ме извините, трябва да тръгвам.
Обърнах се, нахлупих шапката и като прескочих леко през перилата на тротоара, се метнах на седлото.
Тя стоеше така, както я бях оставил, втренчена в мен, с удивени очи, но вече не толкова ядосана, колкото изпълнена с любопитство.
— Приятен ден! — повдигнах шапката си аз. — Ще ви се обадя по-късно.
Беше време да тръгвам. Беше още рано да продължавам с ухажването си, защото нямаше да стигна доникъде, а така я бях оставил да изгаря от любопитство, а не е тайна, че жените имат много по-голям нюх към мъжете, отколкото обратното.
Конюшнята за гледане и даване на коне под наем в Хатън Поинт, крупна сграда с пристройки, се намираше в покрайнините на града. От едни хамбар купих гребло царевица и докато жребецът ми се запасяваше солидно за тежките дни, които ни предстояха, аз го разчесах.
Това беше дейност, която изискваше особено внимание. Конят ми я харесваше, но самата му природа го караше да се бунтува, така че аз избягвах да чеша задните му крака.
Звукът на шпори ме предупреди, че някой идва насам и аз бързо погледнах между краката си като се наведох напред. Облегнат на един кол за връзване на коне, зад мен беше застанал някакъв мъж.
Изправих се и цяла минута разчесвах коня без да бързам преди да се обърна нехайно. Той не знаеше, че аз го бях видял, и очакваше да ме изненада.
Дрехите му бяха овехтели и неспретнати, но носеше два револвера; единственият мъж в града който бях видял с два револвера, ако се изключеше кльощавия в салона. Този беше висок и стегнат, а около устата му имаше нещо, което никак не ми хареса.
— Казаха ми, че си имал сблъсък с Руд Макларън.
— Всичко мина спокойно.
— Хората казват, че Канавал ти е предложил работа.
Канавал? Това сигурно беше мъжът с проницателното лице и двата револвера. А Руд Макларън беше онзи, който искаше да ме прогони от града. Обмислих тази информация, но премълчах.
— Казвам се Джим Пайндър, имам ранчо. Плащам най-добрата заплата, седемдесет долара месечно, плюс безплатна квартира и храна. Оръжия и амуниция всякакви.
Очите ми пробягаха зад него към мястото, където двама мъже се спотайваха в една тъмна конюшня, като си вярваха, че никой не ги вижда. Бях сигурен, че са дошли с Пайндър.
Какво щеше да стане, ако откажех предложението му? Всичко около мен ми сочеше, че ми подготвят нещо, и аз целият настръхнах от възбуда. В главата ми бръмна мисълта, че само той е заповядал на онези двамата да се скрият в конюшнята.
Рязко изблъсках Пайндър настрани и пристъпих напред в откритото пространство между двата обора.
— Хей, вие двамата! — изкрещях аз с ръце върху револверите си и гласът ми ярко се отрази в безмълвието на сградата. — Излезте веднага на открито! Веднага, или започвам да стрелям!
Ръцете ми бяха разперени с разтворени пръсти и вече нищо друго нямаше никакво значение. Онова старо дяволче в душата отново бе навирило глава, което не жадуваше кръв, но умираше да взема участие в битка откакто вече бях тръгнал по широкия друм.