Яздех в дългата нощ, черепът ми се пръскаше от болки, лицето ми беше отекло и безформено. Стените на големия каньон се въздигаха високо над мен и аз пиех от хладината им. После се изкачих на едно високо плато където вятърът кротко се промъкваше през откритото пространство носейки със себе си пресните аромати на планински чай и сего.
Бегло познавах равнината, в която яздех, защото тя беше земя самотна и забравена от бога, обитавана само от шепа хора, а тези люде не обичаха пришълци.
Изгревът ме завари в един дълъг каньон в който се издигаха високи борове. Някъде сред дърветата клокочеше ручей и аз отбих коня от утъпкания път, като го насочих през гъстата и висока до колене трева към боровете. Въздухът беше особено ароматен сред дърветата и аз усетих покоя да бъдеш сам сред пустошта която се явява източникът на всички наши сили.
Край потока си избрах място за спане, разгънах одеялото си и го разстлах на една шарена сянка, после забих колчето и завързах коня, след което с огромно наслаждение и облекчение се отпуснах върху одеялата. След малко сънят ме унесе.
Следобедът преваляше когато отворих очи. Не се чуваше нищо освен ромоленето на ручея и шумът на вятъра сред високите борове, един далечен и самотен звук. Някъде надолу в потока се гмуркаше бобър, в клонете на дърветата каканижеше някаква сврака, която се зъбеше на една катерица.
Бях сам… Накладох огън с няколко пръчки и кипнах вода, след което напарих внимателно лицето си с шепи, и докато вършех това от ума ми не излизаше образът на мъжа, който ми беше причинил тези рани.
Вярно беше, че ме беше нападнал без предупреждение, след което ме беше приковал на земята с огромната си тежест, така че да не мога да мърдам. Не можех обаче да отрека, че боят беше извършен наистина както трябва. И въпреки всичко жадувах да се върна. Тук револверите не ми вършеха работа. С голите си ръце трябваше да пребия този мъж.
Но имаше още нещо, с което бях длъжен да се съобразя. От всичко, което бях научил, Ту-Бар беше ключът към ситуацията, в която сам си бях избрал да застана на страната на Бол, вироглавият и непокорен мъж изправил се смело срещу две крупни банди. Открай време си падах да защитавам загубени каузи, като заставам срещу силни мъже. Ако към смелостта си Бол прибавеше и моите револвери…
На запад от мястото, където бях отседнал сред зелената ливада, се издигаше гигантска скала. Дървета забулваха ливадата, а на изток се стичаше поток, покрай който боровете отстъпваха място на платан и няколко дъба.
На два пъти зървах пъргав елен да се провира между дърветата. Лежах в засада близо до мястото на водопой и търпението ми скоро беше възнаградено; успях да застрелям един млад самец.
Два дни ядох и спах под ромола на ручея. Болката в челюстите ми отшумя, като само някое рязко движение ми напомняше за нея, но си останаха втвърдени и не даваха да ги докосна. Синините около очите и едната ми скула бавно започнаха да избледняват, а някои от отоците ми започнаха да спадат. След още два дни вече не ме сдържаше на едно място. Метнах се на коня и обърнах обратно към Ту-Бар.
Кожата на коня ми бе потъмняла от пот под силното обедно слънце когато навлязох в Котънууд Уош.
Тревата тук беше гъста и сочнозелена, имаше дървета и вода. Стените на Уош бяха високи, а дърветата се извисяваха толкова нагоре, че върховете им стигаха горния праг на скалите; където и да мярнех добитък, изглеждаше дебел и ленив.
Цял час яздех бавно усещайки горещия полъх на слънцето върху раменете си и вдъхвайки сочния аромат на гъстата трева, докато накрая пътеката изведнъж ме изведе пред една врата с голяма табела.
Зад тази точка вече човек си поемаше сам риска и никой не можеше да каже, че не е бил предупреден.
На известно разстояние по-навътре се виждаше къщата, кацнала на едно хълмче. Изправих се на стремената и размахах шапка. Само миг след това покрай ушите ми изсвистя куршум, и веднага след него грохотът на изстрела разтърси ушите ми.
Очевидно това беше предупредителен изстрел, така че аз размахах още веднъж шапката си.
Този път куршумът мина съвсем близо и аз мигновено се приведох, претъркулих се, като използвах стремето да убия скока си и се стоварих в тревата. Веднага пропълзях до най-близкия голям камък. Смъкнах шапката си, захвърлих я близо до коня, после свалих ботуша си и го настаних на земята така, че да се вижда откъм вратата. Но отдалеч трудно можеше да се разбере дали това е само ботуш, а не крак обут с него.
После изпълзях в храсталака сред скалите, откъдето можех да покривам вратата. За всички външни наблюдатели зад скалата лежеше проснат мъж.