— Бих предпочел да не се разправям с вас. Не обичам дрязгите в семейството. — Повдигнах чашата си и направих глътка от кафето. — Няма мъж, който да уважава името на дъщеря ти повече от мен. В края на краищата… тя ще бъде моя съпруга.
Лицето на Макларън се зачерви от гняв, но Канавал се изкикоти и дори Мойра изглеждаше развеселена.
Кий Чейпин вмъкна няколко успокоителни думи преди Макларън да изрече нещо неразумно, което да влоши още повече ситуацията.
— Това положение има един нюанс, Руд, който може да ти е убягнал. Ако Бренан е станал съдружник на Бол, то може би ще бъде по-добре да му позволим да остане, а после да изкупим неговия дял.
Макларън прегърна ентусиазирано идеята. Целият му вид говореше за това. Той отново ме изгледа, но вече с интерес.
— Да, да, разбира се. Ние можем да направим хубав бизнес с теб, млади човече.
— Можем… нуждаем се от мир, а не от война. Но аз не съм станал съдружник, за да си продавам после дяла. А и освен това ще бъда искрен с вас. Съгласих се да стана съдружник като обещах никога да не продавам дяла си. Утре ще избирам място за къща. Което ме навежда на една мисъл. На участъка на Ту-Бар има добитък от Бокс М. Ще се радвам особено много, ако за една седмица успеете да си го приберете оттам. Ще информирам и Пайндър за същото.
Лицето на Макларън представляваше разтворена книга. Той отвори уста да проговори, но се поколеба. Допих си кафето, хвърлих монета върху масата и излязох от ресторанта, като затворих внимателно вратата след себе си тъкмо когато Макларън заговори.
Всяко нещо си искаше времето, а сега беше време да тръгвам… докато не съм загубил преднината си.
Заобиколих сградата и в миг спрях. Чернокосият юнак на Пайндър беше застанал до коня ми с изваден револвер и гадна усмивка.
— Нещо много ти знае балалайката. Чух, че си се нанесъл при Бол.
— Правилно си чул.
— Разбира се, както и фактът, че Джим ще плати допълнително възнаграждение за новото ти скривалище.
Пръстът му започна да се стяга върху спусъка; мигновено се хвърлих встрани и револверът се озова в дланта ми. Всичко стана мигновено… инстинктивната реакция на мъж трениран да използва оръжието си. Револверът избумтя в ръката ми и в интервала между първия и втория ми изстрел неговото оръжие също стреля и куршумът му прониза врата ми.
Чернокосия се извърна сякаш да си тръгва, и в следващия миг политна право напред, като заби пръсти в праха.
Множество мъже се втурнаха към нас, след тях и онези от ресторанта на Майка О’Хара.
— Видях го! — извика един късокрак мъж с обветрено лице който оседлаваше коня си в една близка уличка. — Чернокосия го чакаше в засада с изваден револвер!
Погледът на Канавал беше студен и преценяващ.
— С изваден револвер? Браво, момко, вие сте действително много бърз.
Този път Макларън ме изгледа вече наистина с много внимателен поглед. Може би най-после се беше убедил, че не съм някакъв младок с жълто около устата. Това щеше да промени нещата. Вместо един възрастен и изтощен собственик Ту-Бар вече имаше за бранител още един мъж, млад и бърз стрелец.
След малко успях да се измъкна от тълпата и се приближих до коня си, като го поведох към улицата зад ъгъла. Стъпих на стремето и се озърнах; Мойра беше застанала на стъпалата и ме гледаше. Повдигнах шапка, после потеглих към мястото, където бях завързал мулетата си.
Бол ме посрещна още на вратата и ясно видях изписаното в очите му облекчение при вида ми.
— Неприятности ли имаше?
Разказах му накратко какво се случи. Никога не можех да свикна с убийствата, дори и когато нямах друг изход.
— Още един по-малко — изрече Бол със зловещо лице.
Но в паметта ми изплува лицето на момичето върху стъпалата. Мойра вече знаеше, че бях убил човек. Как ли щеше да се почувства при тая мисъл? Как ли щеше да ме гледа отсега нататък?
Глава четвърта
Следващите два дни изкарах повечето време на седлото в обиколки на земите по които се движеше добитъкът на Ту-Бар. Бяха още по-добри отколкото си ги бях представял, и не беше толкова трудно да разбере човек завистта, която изпитваха Пайндър и Макларън.
Освен сочната и гъста трева на Котънууд Уош и изобилието на вода, в продължение на мили се простираха местности покрити с рядка трева и граничещи с пустинята, като дори и тя беше богата на храсталаци и ланолин.
Ранчото беше много добро, с няколко извора освен потока който течеше през Уош, и допълнителни ручеи стичащи се от планината. Други ферми имаше само на запад от нас, и само оттам можеше да дойде чужд добитък който да се размеси с нашите животни. Телетата на Бол бяха в по-голямата си част окрадени от двете големи съседски банди, и ако се надявахме да успеем, трябваше да се отървем от останалите животни и да си набавим млада стока. Добитъкът, с който разполагахме в момента, беше добре охранен, но отсега нататък щеше само да старее. Сега му беше момента да се продава, но прекарването на стадото беше невъзможно.