Нещо, голямо колкото котка, което обаче не беше котка, се стресна и се събуди. Той реагира пръв и ръката му го стисна за гърлото.
Имаше и друго същество, подобно на мишка или катерица, което той стъпка, докато се прокрадваше към главната конюшня, където прикована отвън стълба водеше съм плевнята горе. Той се изкачи по стълбата като течна сянка.
Вратите на плевника бяха залостени само с едно резе отвътре. Той пъхна ножа си между тях, вдигна го и се промъкна, а после отново пусна резето.
Отдолу идваше слаба светлина. Чуваха се и гласове.
На няма и десетина крачки от него имаше мъж и жена — вързани и със запушени усти. Жената гледаше в неговата посока, но не виждаше него. Приближи се…
Богове! Тия хора наистина нямаха срам! Това бе самата генерал Лудата факла. И онзи капрал от „Череп с кръстосани кости“. Всичко си дойде на мястото. Имперските власти и тези хора знаеха имената, но не познаваха лицата. Този капрал сигурно беше най-добрият наличен свидетел.
Долу някой започна да крещи на Смедс. Смедс не отговори. Друг им каза да не викат, че съседите щели да си помислят, че тук има болни от холера.
Рибока се приближи още повече.
— Капрал! — прошепна той, скрит зад една бала сено. Войникът подскочи, после изсумтя. Лудата факла се огледа откъде идва шепотът. С нейния късмет той можеше и да е призрак. — Искате ли да се измъкнете оттук?
Пак сумтене — потвърдително.
— Ще ви помолят да видите един човек и да кажете кой е. Отговорете им, че се казва Кен някой си. Ако не отстъпите, когато пак ви доведат тук, ще сте се отървали. Пречупите ли се — сбогом, генерал.
Мъжът погледна командирката си. Тя кимна — „направи го“.
Рибока пропълзя сред сеното, скри се там и зачака. Вече всичко беше подредил в ума си.
LXV
Гарвана и Боманц се заяждаха с бившия ми съквартирант по палатка Кен, дърлеха се и помежду си. Той седеше на стола — имахме само един — в пълно мълчание. Изглеждаше много ядосан и така се беше заинатил, че и с горещ остен да го бодяха, нямаше и да гъкне. Само ги гледаше, като че се канеше след минутка да им пререже гърлата. Отказа дори да яде.
Аз обаче — не. Стоях и се тъпчех, и се чудех какво, по дяволите, става, защото никой не си правеше труда да ми го обясни.
Глезанка тропна и привлече вниманието на всички, после нареди със знаци:
— Доведете войника.
Сега пък какво?
Гарвана и Мълчаливия се качиха в плевника. След малко доведоха един от Нощната стража — със запушена уста, а по това как си търкаше китките се познаваше, че доскоро е бил и вързан. Приближиха го. Той погледна Кен с безразличие. Кен изобщо не реагира.
Мълчаливия му извади парцала от устата.
— Познаваш ли мъжа на стола? — попита Гарвана.
— Да — изхъхри Нощният страж, после намокри гърлото си със слюнка. — Да. Казва се Кен някой си. Навремето идваше в хана, в който бях разквартируван, пили сме по някоя и друга бира заедно.
Мълчаливия и Гарвана се спогледаха, след което си устроиха състезание кой ще се намръщи повече.
— Сигурен ли си, че не се казва Смедс Стал? — попита Гарвана.
— М-да…
Мълчаливия го тресна по главата и го събори.
— Сигурен ли си? — попита повторно Гарвана. — Този тук и жената ето там са били при Моста на Кралицата и още таят неприязън.
Нощният страж го погледна и рече:
— Човече, ще го наричам Томи Тъкър, цар Дроздобрад, Смедс Стал, само и само ти да си доволен, но от това той няма да се превърне в Смедс Стал.
— Човекът отговаря на описанието.
Войникът погледна Кен.
— Може би. Малко. Но Смедс Стал трябва да е поне десет години по-голям от тоя.
— Мамка му! — възкликна Гарвана. Май досега не бях го чувал да го казва.
Не беше моментът, но не можах да се сдържа.
— Ето на, бяхме на последния завой, на път към финалната права, и проклетият кон се препъна!
Оцениха го. За миг си помислих, че Мълчаливия аха-аха ще проговори. Вероятно нещо, което никак не ми се иска да чуя.
Глезанка тропна и попита какво става. Тя четеше по устните, но не можеше да следи всичко.