Гарвана и Мълчаливия заръкомахаха като луди. Тя направи някакъв жест, на който не ме бе научила — сигурно псуваше, а после каза да върнат Нощния страж обратно в плевнята. Гарвана и Мълчаливия го повлякоха, все едно той беше виновен, че нещата не се развиваха, както те искаха. Глезанка направи знак на всички, които я гледаха, че тя била виновна, дето направила прибързани изводи за някакви мъже, преди време забелязани от нея на една веранда. Не знаех за какво говори, по дяволите. Когато Мълчаливия и Гарвана се върнаха, се почна едно голямо самоожалване. Мишеловът, приятелчето на Боманц, едва не бе удушен от всички подред.
Някакви трясъци в плевника прекъснаха това. Всички се втурнаха да видят какъв е този шум.
Вратнята на плевника, през която качваха горе балите сено и ги вкарваха вътре, се люлееше на вятъра. Нощният страж и генерал Лудата факла, за която досега не ми казаха, бяха изчезнали. Мълчаливия и Гарвана огледаха захвърлените въжета и парцали и се скараха кой бил виновен за това, че Нощният страж не бил завързан достатъчно здраво.
Слязох долу и съобщих на Глезанка. Тя ме накара да им кресна да престанат с глупостите си, а да търчат да заловят пленниците повторно. Те слязоха, като продължаваха да се дърлят. Тя започна да раздава заповеди — целта им беше да спрем Нощните стражи, преди да са успели да отидат при своите.
— Лопатокракия остава тук. Не е в добра форма. — Братчето лежеше, скапано, в едно от отделенията за коне, откакто влязох тук. — Чудак, ти оставаш да пазиш гостенина.
Това не мина току-така. Гарвана и Мълчаливия ми отправиха прочутите си смъртоносни погледи, все едно аз съм нагласил цялата тази проклетия, само и само да остана насаме с нея. По дяволите. След три дни в онзи лагер на мен хич не ми беше до жени.
Бяхме поставени натясно. От знаците на Глезанка разбрах, че вече няма къде да избягаме. Не можехме дори да се върнем в храма, защото Лудата факла и капрала вероятно ги бяха чули да си говорят как сме се крили буквално в джоба на Изгнание.
Дори и онзи мишелов излетя да разузнава от въздуха. Зарадвах се. Още не беше почнал да се занася с мен, но вече ми дойде до гуша да го слушам как дразни Боманц. Нищо си му нямаше на дъртия.
Никога досега не бях виждал Глезанка объркана. Тя крачеше насам-натам, тропаше, правеше недовършени жестове и ръкомахаше насреща ми, без да си завършва мислите. Не беше уплашена, само се тревожеше какво ще стане с другите и с движението, ако не успееха да заловят Нощните стражи навреме.
Не зная докъде съм си мислил, че ще стигнем, но по онова време идеята да вържем стария Кен ми се стори добра. После, докато разговарях с Глезанка, застанах зад стола, сякаш изведнъж бях почувствал нужда да се скрия зад нещо.
Не зная колко по-късно, вероятно след някакви си две минути, забелязах някой да се движи зад Глезанка и реших, че Лопатокракия най-сетне се е събудил. Почнах да се хокам, че съм прекалено голям страхливец и не съм се възползвал от предоставената ми възможност.
Но не беше Торквата! А някой друг…
В мига, в който го разбрах, преди да успея да я предупредя, онзи опря нож в гърлото й.
— Отвържи го! — нареди той и тъй като аз продължавах да стоя със зяпнала уста, й пусна мъничко кръв. — Давай!
Заопипвах непохватно възлите.
И точно тогава Торквата реши наистина да се събуди. Според мен горкият тъпунгер така и не разбра какво става. Той излезе навън, като си търкаше очите и мънкаше нещо. Мъжът, стиснал Глезанка, го промуши с ножа, който държеше в лявата си ръка, върна се и прободе Глезанка в хълбока със същия нож, докато тя се обръщаше към него, и с подобно движение захвърли острието, с което я заплашваше.
То ме улучи в бедрото. Усетих го как се забива дълбоко и среща костта. После мърлявият под на конюшнята разтвори прегръдките си и се втурна насреща ми. Мъжът извади ножа си от Глезанка, скочи към нашия гостенин и му преряза въжетата. После понечи да ми пререже гърлото.
— Хей! — провикна се нашият гостенин. — Зарежи! Те нямаха намерение да ме пречукат.
— За втори път си завират муцуните в нашата работа. Те искат да ни очистят. Миналия път ги предупредих…
— Хайде да намерим торбата ми и да се измитаме оттук, преди останалите да са се върнали.
Ако изобщо бях способен да помръдна, щях да го целуна тоя човек. Но точно тогава нещо не бях от най-пъргавите.
Другият ме погледна.
— Кажи на тая кучка, че това е последният й шанс. Другия път — клъц! — Той прокара окървавения нож пред гърлото си. После Кен намери онази торба, която изрових в уличката, метна я на гръб и двамата потеглиха.