— Момчета, по-добре ще е бързо да пречистите главите и сърцата си. Вече почти се съмна, а утре преди залез-слънце Бялата роза ще излекува този град от имперската болест. — И пак изчезна.
Това последното доста ги стресна.
Камъкът отново се появи и продължи да бълва подигравки. Така се ядосаха, че почнаха да си вършат работата по претърсването през пръсти.
Навън се разнесе шум. Трима изскочиха на виелицата. Блесна светкавица и се разнесе писък. Един мъж влезе, олюлявайки се.
— Убиха всички навън. Онези взеха конете.
Мълчаливия, проклет да е, се докарваше пред Глезанка. Тя щеше да му се разсърди, задето изтрепа хората без нужда. Но аз не го обвинявах. Той прикриваше твърде много неща. Тези поне можеше да ги накара да си платят.
Още неколцина изскочиха навън, за да отмъстят за другарите си. Говорещият камък задюдюка и започна да се смее и да надава крясъци.
Мълчаливия така и не го хванаха, разбира се. Но той сгащи и още от тях. Най-сетне те изведоха генерал Лудата факла и се разкараха оттам, докато още имаше кой да го стори.
Малко по-късно Мълчаливия доведе десет коня. Той и братята Торква бяха много горди със себе си. Според мен май Глезанка оставаше единствената, която не бе доволна от тях.
LXVIII
Снегът престана да вали. Небето се беше прояснило. Светът почти непоносимо грееше от светлина, когато Хромия изкачи възвишението и за първи път съзря крайната си цел. Тишината малко го обезпокои. Ако не друго, то поне птички трябваше да чуруликат. А и защо вятърът носеше толкова много пушек откъм Веслоград — повече, отколкото би могъл да бълват камините и печките на града?
Нямаше значение. Никакво. Той чувстваше как онзи къс магическо сребро го зове, сякаш е роден, за да го притежава, и този клин бе изкован за него и единствено за него. Там, напред, го чакаше съдбата му, и всичките онези мишки, които драскаха наоколо и го отхвърляха, не можеха да му попречат да завладее онова, което му се падаше по право.
Той закрачи напред — вече ходеше, не тичаше, уверен и все пак обезпокоен от тишината и прокрадващото се подозрение, че всички хоризонти са маски, зад които се крият враговете му.
LXIX
Псето Жабоубиец бе само едно от глутницата най-различни чудовища, които тичаха подир Хромия. Сега то водеше най-отпред, то бе техният водач, единственото от тълпата, на чийто гръб не яздеше някой ужасяващ господар или господарка от Кулата. То разузнаваше — първенецът, и преди денят да свърши, се надяваше да влезе в аналите на историята като унищожителя на последния от Десетте, Които Били Покорени, като онзи, който бе затворил портата на старите времена.
Той се изкатери върху една ниска верига от хълмове и съзря Веслоград за първи път. По неравностите в снега позна, че и Хромия бе спирал тук. Ето го там — далечна точица, прокарваща самотна пъртина през девствената снежна равнина.
Псето легна по корем, за да не бие на очи, и се заслуша в тишината. Гледаше как пушекът се издига над града и отбеляза, че всичко, извисяващо се предния път извън градските стени, бе пометено и сега пустееше само равна бяла околност. Разтревожено за миг, то огледа хоризонтите — струваше му се едва ли не, че далечните пещери са шлемовете и копията на легиони, очакващи в бойна готовност.
Спътниците му се стълпиха зад него. Те изчакаха точицата на Хромия да се стопи на фона на тъмната грамада на градските стени. После всички се устремиха напред, към гибелта или провидението, във все по-разпръсната редица.
LXX
Смедс седеше в ледените сенки и трепереше — не можеше да спре. Стомахът му беше празен и го болеше. Страхуваше се. Надяваше се, че е от студа и глада, но се боеше да не би да е първото ухапване на холерата.
Въздухът бе изпълнен с пушек и воня на изгорели трупове. Смъртта пожънала голяма жътва тази нощ. Малцина от онези, които не бяха войници, се хранеха като хората вече дни наред. Болестта лесно превземаше вече отслабналите тела.
Той гледаше моста над канавката и се чудеше дали Рибока изобщо ще дойде и какво ще прави той тогава. После седна и постепенно се самоубеди, че е последният от четиримата и притежава най-голямото съкровище на света, а е толкова беден, че е принуден да живее в канавката като плъх.
За незнайно кой път прерови торбата си — търсеше някакъв остатък от храна, който случайно можеше да е попаднал в нея. И пак не намери нищо освен златото и среброто, които донесе от Могилните земи. Истинско състояние, но бе готов да го размени цялото за едно добро похапване, топло легло и сигурност, че големите ужаси на света са забравили името му.