И беше права.
В момента гледахме да не изоставаме от нея и да изгладим недоразуменията помежду си, така че непосредствено наблизо яздеха двамата магьосници, за да я пазят с уменията си.
Тя се насочи нататък, където според тревогата се намираше заплахата. Луда жена!
Имперските войски ни бяха изпреварили с няколко минути, но ние почти успяхме да ги наваксаме. Когато навлязохме в онази част на града, близка до югоизточната стена, задминахме стотици забързани войници. Мълчаливия или Боманц измайсториха страшен шум и го изпратиха напред, за да плаши хората и да ги кара да ни сторват път. Втурнахме се в разчистеното пространство отвъд стената. Глезанка се упъти право към дългата рампа, построена, за да могат да извлекат тежките машини върху укрепленията. Изкачи се по нея, а войниците скачаха, за да й направят път.
Казах си, че последната година от живота ми мина вълнуващо, а сега е време да се мре.
Щом се втурнахме нагоре по рампата, войниците побягнаха. Мярнах Хромия, който вървеше към Веслоград сам-самичък.
Глезанка изправи коня си на задни крака и той изцвили. Тя развя аленото си знаме с избродираната върху коприната бяла роза.
Пълна тишина. Имперските войници зяпаха вцепенени. Дори и Хромия спря неумолимото си нашествие и го загледа втренчено.
После крясъкът на орела — орел беше! — раздра въздуха. Хищната птица полетя с писъци надолу. Преди да кацне на рамото на Глезанка — с такава сила, че би разтресъл костите й — тя посочи към земите отвъд стените.
Всички глави се обърнаха нататък. Три, пет, шест, седем, осем! Вятърните китове се издигнаха в небето. Ескадрони, войски, батальони кентаври изскочиха в лек галоп от скривалищата си — копитата им барабанеха като несекващ гръм, въпреки че снегът заглушаваше тропота им. Цели участъци от гората занастъпваха към града. Скатовете започнаха да излитат от гърбовете на вятърните китове и да улавят възходящите въздушни течения. Още скатове плъзнаха над града иззад нас, за да разбере светът, че градът е обкръжен.
Глезанка се изправи на стремената и огледа околността — търсеше някой, който не е съгласен, че днес е денят на Бялата роза.
Заснежените полета изригнаха и заприиждаха говорещи камъни, които заеха позиции по предварително определени линии и оформиха скелета на стена, която щеше да се заключи около Хромия.
Проклет да съм! Богът-дърво сигурно бе започнал да трупа войска още от времето, когато пристигнахме във Веслоград.
Глезанка седна на седлото. Изглеждаше доволна от себе си. Всеки я наблюдаваше и чакаше нейния знак, дори и Хромия.
Боманц се обърна на север — решителен страж, който никога не позволяваше на вихрещите се зад гърба му събития да му попречат да се оглежда за връхлитащи беди. Мълчаливия продължи да съзерцава стената на юг, а ние с Торквата се опитвахме да държим под наблюдение всичко наведнъж.
— Чудак, кажи й, че Изгнание пристига — рече Боманц.
Накарах коня да отстъпи назад така, че Глезанка да вижда ръцете ми, като в същото време следеше Хромия и своите войски, които продължаваха да се прегрупират. Тя кимна. Казах й, че съм забелязал Воала и Паяжината да се промъкват съответно северно и южно от нас. Тя кимна невъзмутимо.
Изгнание ни приближи с нормална крачка, като внимаваше да не оскърби никого, преди да си изясни напълно мащабите на опасността. Изненадах се, че изглеждаше толкова млад, въпреки че бях виждал Господарката, която беше поне на четиристотин години, а имаше вид на добре запазена двайсетгодишна жена. Забелязах стареца, който наръга мен и Глезанка, да го следва в сянката му.
Изгнание приближи и огледа положението. Не показа никаква видима реакция, освен че изгледа Воала и Паяжината, сякаш ги предупреждаваше да се държат възпитано.
После дойде при нас.
— Много въздействащо. — Нямаше вид на впечатлен. — Доста ме изненадахте. Аз съм Изгнание. А вие коя сте и кой говори от ваше име? — Сякаш се заприказваше със случаен познат и се представяше съвсем неофициално.
Боманц и Мълчаливия бяха заети. Торквата още не бе усвоил толкова добре наречието. Значи, оставаше стария Чудак. Аз бях избран.
— Аз ще говоря. — Посочих Глезанка. — Това е Бялата роза.
— Виждам.
Не мислех да назовавам останалите, но Боманц ми каза, че било редно.
— Боманц. Будителят — представи се той.