Около него се надигна въпросителна глъчка. Когато другарите му излязоха навън, за да разберат какво има, той бе изчезнал.
IX
Денят пак излезе от онези, проклетите. Веслоград бе неспокоен град. На най-различни места възникваха безредици, конфликти между Бунта и привържениците на Империята. Под маската на политиката се извършваха и много най-обикновени престъпления. Шефът ми разправяше, че щял да заключи градската си къща и да се премести на някакво място, негова собственост, близо до Дяла. Ако го направеше, щеше да ми се наложи да решавам дали да го последвам. Исках да обсъдя въпроса с Гарвана, но…
Когато се прибрах, той беше в несвяст.
— Заради някаква си проклета жена, която дори никога не е била твоя! — измърморих аз и изритах една тенекиена чиния към другия край на стаята. Кучият му син пак не си беше направил труда да почисти след себе си. Прииска ми се да го разритам из стаята. Но още не бях побеснял толкова, че да пробвам.
Дори и пиян, и съвсем изпаднал, той пак беше Гарвана, най-проклетият човек, когото някога бях срещал. Хич не ми трябваше да се смразявам с него.
Той се събуди толкова внезапно, че направо подскочих. Подпря се на стената, за да се надигне. Беше блед, трепереше и аз дори и за миг не си помислих, че е от виното. Старецът беше толкова уплашен, че чак му се беше дръпнало лайното.
Почти не можеше да си стои на краката, без да се подпира на стената и сигурно ме виждаше троен и придружен от малки сини човечета, но успя да смотолеви:
— Събирай си багажа, Чудак.
— Какво?
Като се подпираше на стената, той креташе към купчината от негови вещи.
— Току-що нещо в Могилните земи се изтръгна на свобода… Божичко! — Той коленичи, притисна корема си с ръце и започна да повръща. Дадох му вода да си изплакне устата и кърпа, за да я избърше. Той не възрази. — Измъкна се на свобода. Нещо, черно като…
Още един пристъп.
— Сигурен ли си, че не е кошмар? — попитах го. — Или пък гроздовите страшилища?
— Истинско беше. А не от виното. Не знам как така го разбрах. Виждах толкова ясно, сякаш сам там. Съзрях и онзи звяр, когото всички наричаха Псето Жабоубиец. — Говореше бавно и се опитваше да не плете езика. Но въпреки това фъфлеше. — И с него имаше нещо. Нещо още по-голямо. Нещо, принадлежащо на истинския мрак.
Не знаех какво да кажа. Той си вярваше, въпреки че аз не му се връзвах. Беше почистил повръщаното и започна да пъха нещата си в една торба.
— Къде държиш конете? — попита той.
Говореше сериозно. Не можеше да ходи, а мозъкът му бе станал на туршия, но, по дяволите, имаше намерение да направи нещо, и то веднага.
— При Тълда. Защо? Къде тръгна?
— Трябва да намерим помощ.
— Помощ ли? Ние? Забрави ли, че тук аз си имам работа? Нося отговорности! Не може да се метнеш ей така на коня и да погнеш огънчетата, дето си ги видял в блатото, щото си се насмукал с някакво вино менте!
Той побесня. И аз също. Поразкрещяхме се. Той ме замеряше с разни неща, защото не беше във форма да ме ступа. Аз стъпках мяха му до смърт и гледах как „кръвта“ бавно струи по пода.
Хазайката нахлу с ритник. Тежеше има-няма сто кила и беше люта като змия.
— Казах ви, че няма повече да търпя това, копелдаци недни…
Изблъскахме я навън. Тя беше лъжкиня и измамница, тормозеше ни и сигурно крадеше от стаите, когато си мислеше, че няма да я спипат. Запокитихме я надолу по стълбите, а после се разхилихме като две дечица хулиганчета. Там, долу, тя пак се разциври. Нищичко й нямаше.
Смехът ми секна. Не беше наранена, но като нищо можеше и да бъде. Пък и извинението, че съм пиян, не важеше за мен.
— Напускаш града, доколкото разбирам?
— Да. — Чувството за хумор бе изоставило и него. Бледнееше като призрак.
— И как ще се измъкнеш от града? Среднощ е!
— Посредством паричния фактор. Вълшебният ключ. — Той метна торбата си на рамо. — Ти готов ли си?
— Да. — От самото начало знаеше, че ще тръгна с него.
— Хей, Кенеф! — провикна се стражникът към вратарската къщичка, докато Гарвана подрънкваше с монетите. — Размърдай си задника, че пак имаме клиент. — Той се ухили извинително. — Кенефа денем работи и друго, скубе пилци. Прекалено много деца е народил. Човек ще си помисли, че след първата дузина все ще се научиш как да се спираш. Ама не и Кенефа. — Продължаваше да се хили.