Този път той нямаше да възкръсне. Вече не се преструваше.
Седнах и се вглъбих в себе си — чудех се дали ако не се бях помайвал толкова, докато вървяхме на юг, нямаше да настигнем Знахаря и може би никога да не попаднем тук. Това чудовище щеше да яха гърба ми до края на живота.
Глезанка се намуси — посвоему.
Само Торквата продължаваше да си гледа работата. Той взе дървеното ковчеже от Глезанка, спусна се по въжето на крана и изтръгна клина от Гарвана. Изкатери се обратно, остави сандъка до Глезанка, дойде при мен и каза:
— Кажи й, че се махам, Чудак. Кажи й, че не издържам вече. — И той се отдалечи, може би да търси брат си, който тръгна с Гарвана и така и не се върна.
Не го обвинявах, че си отива.
LXXX
Смедс постави последния камък върху грамадата над гроба на стареца. Сълзите му бяха пресъхнали. Гневът бе кротък. Не беше справедливо Рибока да го покоси холера, след като понесе най-големите злини от най-злобните разбойници на света. Но нямаше справедливост на този свят.
Ако имаше, тук щеше да е Тими Локан, не Смедс Стал.
Смедс продължи към Розоград. Година по-късно той бе негов почтен гражданин, собственик на мизерстваща пивоварна. Живееше добре, но без излишна показност, която би могла да събуди нежелано любопитство. Никога не разказа своята история никому.
Епилог
Колкото пъти го обиколих, отворът на „бездната“ на бога-дърво все така си приличаше на парче черна коприна, увиснала на крачка от земята. Отказваше да добие повече от две измерения.
Глезанка донесе малкото ковчеже със сребърния клин и го хвърли в нея. Наложи се и двамата да вдигнем ковчега, който побираше всичко, останало в голямото гърне, след като къкри една седмица и всичко извря до сухо. Черният кръг се стопи, сякаш фокусник придърпа кърпата в ръкава си.
Тръгнахме си и се изкъпахме, като че за пръв път от години насам, а после Глезанка ме разведе из зайчарника, който толкова години представляваше дом за Черния отряд и движението на Бунта. Завладяващо. И отблъскващо. Хора доброволно да изживяват този ад… пожелах им да им е по-добре, отколкото на мен, независимо къде са.
И някак стигнахме до онова, което мъжете и жените сякаш не могат да избегнат. След това тя се облече в дрехи на селянка, без намек дори за ризница или скрит нож.
— Какво става сега? — попитах аз.
А тя отвърна със знаци:
— Бялата роза е мъртва. Вече няма място за нея. Нито пък нужда.
По липса на нещо по-добро накарахме Старото Бащинско дърво да ни отнесе там, където можехме да проверим как напредва картофената промишленост.
Тя не се беше променила почти никак, само дето хората, които познавах, бяха поостарели.
Внуците нямаше да вярват и на думица от нашите разкази, но щяха да набият всекиго, който не е съгласен, че ние разказваме най-интересните лъжи на света.