— Тъй то — съгласих се аз. — Тая вашта работа бива ли я? Не съм виждал много хора, на които работата им да им допада като на тебе.
— Нощните смени обикновено са си доста скучнички. Обаче тази нощ падна пара.
— И други ли са минали преди нас?
— Само един. Някакъв старец, преди около час. Ама така се беше разбързал, че пръсна монети навсякъде!
Ей на това му се вика основен дебел намек. Гарвана не му обърна никакво внимание. Аз продължих с любезния разговор, докато Кенефа се домъкна с ключовете и отвори малката вратичка в голямата порта. Гарвана все така гледаше втренчено право напред. Когато Кенефа отвори, той подхвърли няколко сребърни монети.
— Амчи благодаря, ваша милост. Идвайте, когато си щете! Когато си щете! Тук, на Южната порта, имате приятел!
Гарвана не каза нищо, само направи гримаса и изведе през портата коня си на обляния от лунна светлина път.
— Благодаря — казах аз на стражниците. — Пак ще се видим.
— Когато кажете, ваша милост, когато кажете! Аз съм ваш човек!
Гарвана трябва да им беше платил добри пари.
Гримасата бе позната, макар и от доста време да не я бях виждал.
— Хълбокът ли пак те тормози?
— Ще се оправи. И по-зле съм пътувал.
Киселякът му с киселяк. Почти беше изтрезнял от виното, но пък сега го налягаше махмурлукът.
— Това твое оздравяване доста се проточи.
— А ти какво очакваш, по дяволите? Вече не съм толкова млад. А и Знахаря ме уцели с една от нейните стрели.
Гарвана като че не му държеше карез. Просто не можеше да проумее постъпката му.
Вероятно не искаше да проумее. Неговата представа за себе си беше, че Гарвана действа, а не мисли.
Понякога се чудех как ли може да си тъпче главата с такива боклуци.
X
Изтощеният старец стоеше до капналата си от умора кранта, загледан в прашния кръстопът. На изток бе Властоград. Пътят на юг водеше към Розоград и отвъд, към други големи градове. Хората, който преследваше, се бяха разделили тук. Той не знаеше кой накъде е тръгнал, макар да изглеждаше разумно Бялата роза да е поела на изток, към своята крепост в Равнината на страха. Господарката би трябвало да е продължила на юг, към столицата си — Кулата в Чар.
С тази раздяла примирието между тях би трябвало да е приключило.
— Накъде? — попита той животното. Рунтавото пони не изрази никакво мнение. Старецът не можеше да реши коя от жените ще е по-подготвена да реагира на новината му. Вътрешно го влечеше да продължи на юг, но само защото свърнеше ли на изток, това щеше да го поведе към изгряващото слънце.
— Твърде стар съм за това, кончето ми.
Животното издаде звук, който за миг му прозвуча като отклик, ала понито гледаше нататък, откъдето идваха.
Облак прах. Препускащи ездачи. Като че двама. След миг старецът разпозна екстремния стил на водача.
— Ето го и нашият отговор. Да вървим. — Той се втурна по пътя, водещ на изток, свърна в една горичка и намери място, откъдето можеше да наблюдава конниците. Щеше да поеме по пренебрегнатия от тях път.
Мисията им сигурно бе същата като неговата. Трудно беше за вярване тези двамата да пристигнат тук в този миг, препуснали сякаш адът ги хапеше по петите, поради някаква друга причина. Наричаният Гарвана може би бе чул тревогата. В известен период от живота си той се бе пообучил на изкуството, а духът му бе прекарал дълго време в плен на примките на Могилните земи. Беше достатъчно чувствителен.
Клепачите на стареца натежаваха. Той приготви билкова отвара, която да го държи нащрек достатъчно дълго, че да види какво ще правят онези двамата.
XI
Гарвана дръпна юздите и конят му забави ход.
— Ама само как уплашихме онзи дъртак!
— Сигурно ни е помислил за бандити. На такива си и мязаме. Днес ли ще убиеш тези коне? Или още малко ще ги попридружим?
Гарвана изсумтя.
— Прав си, Чудак. Няма смисъл да се бърза толкова и накрая да стигнем два пъти по-бавно, защото ни се е наложило да изминем по-голямата част от пътя пеша. Странна работа — този дъртак ми напомни магьосника Боманц, дето Дракона от Могилните земи го изяде.