— На мен всичките тия старовремци ми изглеждат еднакви.
— Възможно е. Чакай. — Той огледа кръстопътя. Аз се опитах да различа стареца в горичката. Сигурен бях, че ни наблюдава.
— Е? — попитах.
— Разделили са се точно както казаха.
Не ме питайте откъде знаеше. Знаеше. Освен ако не се преструваше. И това съм го виждал да прави.
— Глезанка е тръгнала на изток. Знахаря е продължил на юг.
И аз се включих в неговата игра.
— Откъде знаеш?
— Тя беше с него. — Той разтри хълбока си. — Тя би тръгнала към Кулата.
— Ох, да бе. — Чудо голямо. — Ние кой път ще хванем? Който и да е той, скоро трябва да си починем.
— Да. Скоро. Заради конете.
— Много ясно. — Запазих безизразната си физиономия. Вътрешно ми се искаше да имам достатъчно кураж да му кресна, че няма нужда да продължава да ми се прави на железен. Пред мен нямаше какво друго да доказва, освен че може да престане да смуче вино с галони и да се самосъжалява. Искаше да ми се покаже какъв е куражлия. Нека тогава видим, че му стига смелостта да намери децата си и да се сдобри с тях.
И на онзи старец сред дърветата нямаше какво да доказва, нали?
Искаше ми се той да продължи и да огласи решението, което знаех, че ще вземе. Знаех, че съм под наблюдение и това започваше да ме притеснява.
— Хайде де… Накъде?
Той ми отговори, като пришпори коня по южния път.
Какво беше това, по дяволите? Когато осъзнах какво направи той, вече бях започнал да завивам на изток.
Настигнах го.
— Защо на юг?
— Знахаря винаги е разбирал хората — подхвърли той настрани. — И им е прощавал.
Този кучи син бе полудял.
Или пък може би изведнъж му бе дошъл акълът в главата и вече нямаше нужда да хленчи за Глезанка.
XII
Трикракият звяр отнесе главата в сърцето на Великата гора, при олтара, издигнат в центъра на кръг от побити камъни, стърчащи там от няколко хиляди години. Едва успя да се промъкне през гъсталака от престари дъбове, обкръжаващ най-великото от светилищата сред така свилите се, за жалост, горски пущинаци.
Чудовището положи главата върху олтара и закуцука обратно из пъстрата гора.
Един по един, звярът издири шаманите на горските племена и ги отведе насила при главата. В ужаса си тези нищо и никакви престарели баячи се хвърляха пред нея по очи и й се закланяха като на бог. Кълняха й се във вярност от страх пред челюстите на звяра. После се погрижиха за нуждите й.
Никому не хрумна да се възползва от нейната безпомощност, за да я унищожи. Страхът от нея бе твърде дълбоко запечатан в тези племена. И през ум не би им минало да й противостоят.
А и звярът-поробител неизменно им внушаваше страхопочитание.
Отдалечаваха се от светилището, за да събират върбови пръчки, тайнствени билки, трева за въжета, кожа — и сурова, и щавена, благословени пера и камъни, известни със своите магически свойства. Подбираха дребни животинки, подходящи за жертвоприношения. Доведоха дори и един крадец, когото и без това щяха да убият. Мъжът пищеше и молеше да го довършат по обичайния начин, изплашен от вечните окови и мъчения за душата, посветена на някой бог.
Повечето от събраното за нищо не ставаше. Шаманската магия в по-голямата си част бе маскарад, но тя се коренеше в една дълбока истина, в един извор на истинска сила. Сила, достатъчно реална, за да служи на непосредствената цел на главата.
На това най-старо и най-свято от светилищата шаманите сами изплетоха и сътвориха човек от върбови пръчки, тревни върви и сурова кожа. Те изгориха билките, заклаха жертвените животни, дадоха име на върбовия човек и го помазаха с кръв. Заклинанията, които нареждаха, обсебваха каменния пръстен дни наред.
Повечето от тези заклинания бяха безсмислици, но в ритмите им отекваха забравени или недоразбрани могъщи слова. Които бяха достатъчни.
Когато старците завършиха ритуала, те поставиха главата на шията на върбовия човек. Очите му примигаха три пъти.
Една дървена ръка грабна жезъла от един шаман. Старецът се строполи на земята. С несигурна крачка сглобеният се запъти към едно оголено от трева място и започна да чертае с върха на жезъла груби печатни букви.
Създанието полека даваше заповедите си на старците. Те се юрнаха да ги изпълняват. След седмица вече бяха готови да подобрят сътвореното от ръцете им.