Този път ритуалите бяха по-кървави и по-чудати. Включваха жертвоприношението на двама мъже, отвлечени от разрушения град край Могилните земи. Тези двамата умираха дълго време.
Когато ритуалите бяха завършени, върбовият човек и порочният му товар притежаваха по-голяма свобода на движенията, макар че никой не би объркал плетеното скеле с човешко тяло. Главата вече можеше да говори с тих, пресипнал шепот.
— Съберете петдесетте си най-добри войни — нареди тя.
Старците се сепнаха. Те си бяха взели своето. Приключенията не им допадаха.
Сътвореното от тях създание прошепна заклинание, в което нямаше безсмислени думи. Трима старци умряха с писъци, погълнати от червеи, които ги гризяха отвътре.
— Съберете петдесетте си най-добри войни.
Оцелелите изпълниха нареденото.
Когато бойците дойдоха, те покачиха върбовия човек на гърба на сакатото чудовище. Никое горско пони или вол не биха позволили на сглобения да ги яхне. После той поведе сбирщината към града край Могилните земи.
— Избийте ги до крак — прошепна той.
Щом клането започна, върбовият човек го отмина, вперил на юг поглед на лицето си развалина. В очите му тлееше отровна, налудничава омраза.
XIII
Мигове след като започна гюрултията, Тими влетя в лагера. Толкова беше изплашен, че бе загубил ума и дума.
— Трябва да се махаме оттук! — избърбори той запъхтяно. — Онова чудовище се върна. И нещо го язди. Някакви диваци избиват хората от града.
Дъртия рибок кимна и плисна вода в огъня.
— Преди да се сети и за нас. Точно както го репетирахме.
— О, хайде стига — изръмжа Тули. — На Тими сигурно нещо му се привижда…
Дървото изстреля прадядото на всички сини светкавици. Тя изпълни гората със сиянието, си и тресна като небесна мълния.
— Леле-мале — прошепна Тули и хукна като подгонен мечок.
И другите не изоставаха особено.
Докато търчеше с цял наръч багаж в ръце, Смедс мислеше. Предпазливостта на Рибока се беше оправдала. Може би. Както каза дъртакът, пак добре, че засега се измъкваха.
Изотзад се плисна прасковенорозово сияние. Отговори му нов син проблясък. Нещо нададе вой като изгубената душа на огромна котка.
Според Тули Рибока твърде много мислеше. Но ето на, Рибока все повече и повече поемаше водачеството, а Тули изпадна в старата роля на Смедс — на кръшкача и мрънкалото. Но Тими не се променяше. Все така си беше ловкият завързак със запаса от хиляди истории.
Рибока и Тими влагаха повече в това от Тули. Според Смедс той не можеше да ги посече. Особено след като наградата не беше толкова голяма, колкото братовчед му очакваше. Следователно нямаше нужда да проявяваш алчност, да му се не види.
Смедс приклекна до своя пън и остави багажа си в приготвеното за него гнездо от клонки. Тули вече беше на реката и се плискаше шумно.
— Шшшт! — обади се Рибока. Всички се вцепениха освен Тули, който продължаваше да се плацика бурно.
Дъртия рибок се ослуша.
Смедс долавяше единствено тишина. И светкавиците бяха престанали.
Рибока си отдъхна.
— Нищо не се движи. Имаме време да се съблечем.
Смедс чу думите на стареца, но не си губи времето да се разсъблича гол и да бута.
Легнал по гърди върху един пън посред реката, посред нощ, Смедс усети първите бодежи на паниката. Не виждаше острова, към който се бяха запътили, макар че Рибока каза, че нямало как да го подминат от мястото, където бяха напуснали брега. Течението щяло да ги отнесе право при него.
Това никак не му вдъхваше увереност. Той не можеше да плува. Ако подминеше острова, сигурно течението щеше да го отнесе чак в морето.
Внезапен залп от сини проблясъци огря реката. Той с изненада забеляза, че Рибока и Тими са наблизо. А Тули, въпреки че пляскаше като бесен, бе само на стотина стъпки пред тях.
Усети подтик да каже нещо, каквото и да е, само колкото да почерпи смелост от общуването. Но нямаше какво. А и тишината беше наложителна. Нямаше смисъл да си търси белята.
През идущия час той преживя отново всеки миг на страх, който бе познал някога, всички примери за лош късмет и беда. Когато забеляза тъмната грамада на острова право пред тях, вече беше капнал от умора.
Сушата не беше кой знае какво. Широка към трийсетина стъпки и двеста крачки дължина — нокът, завършващ с нанос, по който бяха избуяли плевели и храсталаци. Никой от храстите не бе по-висок от човешки бой. Смедс реши, че за скривалище мястото си е направо жалко.