Големият удар? Ударът, към който се стремяха цял живот? Възможно ли е? И само за това да беше, Смедс щеше да стиска зъби и да си трае.
И Рибока бе съгласен с Тули.
— Аз не бих тръгнал по-рано от утре вечер. Най-рано. Може би следващата нощ. Чака ни подробно разузнаване. Налага се да изучим местността като географията на любовница.
Смедс се навъси. Това ли е същият онзи Рибок, дето дума не обелваше?
— Трябва да си намерим закътано местенце за лагер и да изградим допълнителна база за спешни случаи.
Смедс не се сдържа.
— Що за глупотевини, по дяволите? Защо да не отидем направо там, да отсечем проклетото дърво и да се измитаме?
— Млъквай, Смедс! — скара му се Тули. — Къде си бил през последните десет дни, дявол да го вземе? Изтръскай си лайната от ушите и си напъни мозъка — той не служи само за да им пречи да се пляскат едно в друго!
Смедс млъкна. Изведнъж ушите му се отпушиха и слухът му долови злокобна нотка в тона на Тули. Братовчед му бе започнал да говори така, сякаш съжаляваше, че бе привлякъл и Смедс в начинанието. Може би си мислеше, че е твърде тъп, за да бъде оставен да живее. В момента го гледаше със същия онзи презрителен поглед, който твърде често му отправяше Рибока.
Той затвори очи, за да не вижда спътниците си и остави в ума му да се нижат спомени за последните десет дни. Набелязваше неща, които бе пропуснал покрай ушите си, защото беше твърде зает да се самосъжалява.
Разбира се, не можеха току-така да се изтъпанят там и да отсекат проклетата фиданка. Могилните земи се охраняваха от войници. А дори и да ги нямаше, нали самото дърво уж беше страшно магическо. В него се таеше магия — толкова велика, че бе оцеляла в тъмната битка, изтърбушила тази кървава земя.
Ясно, никак нямаше да е лесно. Ще трябва да се напъне така, както никога досега през живота си. И трябваше да внимава. Да си отваря очите и да си напряга мозъка. Това тук не беше като да учиш Кинсбровите щерки на музика.
Този ден и последвалата го нощ те си почиваха. Дори и Дъртия рибок призна, че имат нужда. На другата сутрин той излезе на оглед за място, където да построят лагера.
— Ти имаш мазоли чак до гъза, Смедс — рече Тули. — Затова остани тук и ги цери, както ти каза Рибока. Трябва да се стегнеш, за да се размърдаш, ако ни се наложи да бързаме. Хайде, Тими.
— Накъде така? — попита Смедс.
— Ще се пробваме да се приближим до оня град. Да видим какво ще понаучим. — И те тръгнаха.
Рибока се върна след един час.
— Ама че си бърз! Намери ли място?
— Не е много добро. Реката се е попреместила, откакто идвах тук последно. Брегът ей там се е стеснил до двеста крачки. Няма накъде да избягаш. Я да ти видя краката.
Смедс ги измъкна навън. Рибока приклекна, изсумтя, поопипа тук-там. Смедс потръпна.
— Зле ли е? — попита той.
— И по-зле съм виждал. Но рядко. И от влагата са взели да се скапват. И с другите сигурно е същото. — За миг той сякаш се отнесе. — Аз съм виновен. Знаех, че ти си зелен, а пък Тули е по-неорганизиран и от кокошарник. Не биваше да го оставям да припира. Бързата работа — срам за майстора.
— Реши ли вече какво ще правиш със своя дял?
— Не. Когато човек стане на моите години, вече не гледа толкова напред в бъдещето. Щото като нищо можеш и да не стигне дотам. Ден за ден, момчето ми. Ще понабера това-онова да ти наложа една лапа.
Смедс проследи как белокосият напет мъж безмълвно се скри между дърветата. Опита се да изпразни главата си от мисли. Не му се оставаше насаме с тях.
Рибока се върна с шепа треволяци.
— Накълцай ги на дребно и ги сложи в тази кесия. От всичките по равно. — Тревите бяха три вида. — Като натъпчеш кесията, затвори я и я налагай с тази тояга. От време на време я преобръщай. Листата трябва да се смачкат на каша.
— Колко време?
— Удари й към хиляда, хиляда и двеста тояги. После я изсипи в това гърне. Долей една чаша вода и я разбъркай.
— А после?
— После намачкай още една кесия. И бъркай билето в гърнето на всеки две минути. — И старецът потъна в гората, без изобщо да каже къде отива.