— Псето Жабоубиец — обади се Тими Локан.
— К’во? — озъби му се Тули.
— Псето Жабоубиец. В тукашната битка е участвало и чудовище на име Псето Жабоубиец.
— Псето Жабоубиец? Що за име е пък това, по дяволите?
— Че аз откъде да знам? Да не би кутрето да е мое?
Шегата беше тъпа, ала всички се засмяха. Имаха нужда.
VI
Цели три седмици Гарвана не изтрезня. Една вечер, като се прибрах, ми писна. Същия ден ми се наложи да поотупам един кретен, който си го заслужи, понеже се опита да ограби децата на моя началник. Въпреки това ми беше криво. И някак си стигнах до извода, че само Гарвана е виновен, дето съм се докарал до положение да ми се налага да тупам хората.
Той беше пиян като талпа.
— Я се виж бе, сучеш от тоя мях, като че е цицата на майка ти! Великият, прочутият корав мъжага, Гарвана — такъв злодей, че натирил благоверната си в публичните градини на Опал. Такъв злодей, че се хванал с Хромия. Въргаля ми се тук, затънал в самосъжаление, и реве като тригодишно хлапе, дето го боли коремът. Ставай и се стегни, човече. Писна ми да те гледам такъв.
С пресеклив, фъфлещ глас той ми каза да си го начукам и че това не ми влизало в работата.
— Не ми влиза, как пък не! Тая стая тук я плащат проклетите ми пари, пиянде такова! И всеки ден, като се прибера, тук смърди на престояло драйфано, на разляно вино и на проклетото нощно гърне, дето нямаш време да го изхвърлиш! Кога за последен път си си направил труда да се преоблечеш? А да се изкъпеш?
Той ме наруга с писклив, пресипнал глас.
— Ти си най-себичното и безмозъчно копеле, което някога съм виждал! Хич не си помръдваш пръста да почистиш след себе си!
Продължих в същия дух, все по-силно и по-сърдито. Но той не направи никакъв опит да се защити и това ме накара да си помисля, че сигурно и на себе си е опротивял толкова, колкото и на мен. Но кой ли ще тръгне да си признава, че е едно непоправимо лайно, дето за нищо не става?
Най-накрая той просто заряза караницата. Стана и се изнесе със залитане, без прощален изстрел. Той не изгаряше мостовете след себе си.
С един, дето работехме заедно, си поговорихме за това как трябва да се постъпва с пияниците. Баща му беше излекувано пиянде. Той ми каза, че трябвало да спреш да се мъчиш да им помагаш. Да престанеш да им намираш оправдания и да не приемаш техните. Да ги докараш дотам, че да не им остава нищо, освен да признаят истината, защото те ни най-малко няма да се променят, докато сами не решат да го направят. Трябва сами да се убедят, че са се превърнали в отрепки и се налага нещо да се промени.
Не знаех дали ще издържа да чакам, докато Гарвана реши, че е истински голям мъж и следва да приеме действителността. Глезанка си беше отишла — това бе положението. Децата трябваше да се намерят. Цялото онова минало в Опал да бъде измъкнато на бял свят и с него да бъде сключено примирие.
Всъщност аз бях убеден, че с времето той ще се осъзнае. Беше се превърнал тъкмо в онова, което той дълбоко презираше. И това нямаше как да не избие на повърхността. Но несъмнено бе потискащо да го чакаш.
Прибра се след четири дни, изтрезнял, чист и измит — почти бе заприличал на Гарвана такъв, какъвто го помнех. Съсипа се да се извинява. Обеща да се вземе в ръце и да се оправи.
Да бе, да. И това е обичайно за тях.
Щях да го повярвам, като го видя с очите си.
Не тръгнах да раздувам случая. Не му четох конско. От това полза никаква.
Доста се закрепи. Като че беше тръгнал да се оправя. Но след два дни, като се прибрах, го намерих така насмукан, че и да пълзи не можеше.
Да върви по дяволите, рекох си аз.
VII
Не им достигаше работната ръка — след като синята светкавица удари Тими, той сдаде багажа, но според Смедс това нищо не променяше. Буксуваха. Не можеха да отидат там през деня, без да ги видят от града. А след като се мръкнеше, онова изчадие неизменно пристигаше да си копае дупката. И тогава не можеха да отидат. Дълго след като прогони чудовището, дървото оставаше нащрек и дебнеше за нови натрапници. Тими го разбра по мъчния начин.
Като че сутрин, тъкмо преди да пукне зората, оставаше един час, през който вероятно бе възможно да свършат някаква работа, без нищо да ги заплашва.
Но каква? За това никой не се бе досетил. Несъмнено нямаше да им изпадне възможност да посекат проклетото нещо. Нямаше никакъв смисъл да го държат под обсада, дори и да останеха наблизо достатъчно дълго, че да постигнат успех. Колко време му трябва на едно обсадено дърво, за да умре? Особено от този вид?