Когато осветлението сдаде позициите си и последната лампа угасна, когато воплите и стоновете изпълниха мозъка, Мамърт извика още веднъж своето кредо, като вложи в думите си цялата сила на убедеността си; цялато мощ на белите си дробове, целия останал още запас на здравина на иначе полузадушеното си тяло:
— Аз съм прав! Готов съм да умра и да се представя на Всевишния, ако не съм прав! Зная, че съм прав! Прав съм! Аз създадох неизчерпаема…
— … шах! — завърши той фразата си, отвори очи и ги впи в шахматната дъска. Фигурите, за щастие, още си бяха на мястото — той продължаваше да блокира Крейн. — Казах — шах! — повтори и насочи показалеца си към дъската.
Чернобрадото лице на Крейн се изкриви от гримаса.
— Интересен ход, скъпи ми, Мамърт — поздрави той съперника си със сарказъм в гласа. — Принудихте ме да взема тази пешка.
Мамърт внимателно следеше как Крейн с треперещи пръсти се протяга към черната блестяща пешка. Тя бе изработена от камък и така шлифована, че ръбовете й изглеждаха като създадени от фантазията на велик майстор. Краищата им изглеждаха като ръбовете на остриета. Всички фигури бяха еднакви: и белите от гипс на Мамърт, и тези от черно дърво пред Крейн. Играта явно бе пригодена за мъже, които се бяха свързали в нещо по-сериозно от „джентълменска партия“. Всеки ход таеше в себе си заплаха и приближаваше противниците към смъртта.
Мамърт не се съмняваше, че има власт над дадената илюзия. Всеки от съперниците бе командувал в две илюзии — паметта му се бе изострила, — тази му принадлежеше. Откъде знаеше това? По-важният от дуелиращите се погледна изискано изрязаните дървени фигури. Той играе с белите, Крейн — с черните. Ясно е.
— Вие местихте ли? — поинтересува се Мамърт. Гласът му непреднамерено затрепера. Знаеше че съперникът му не беше направил хода си. — Според мен царят ви все още е заплашен — напомни той.
Вместо отговор му се стори, че Крейн заедно с издишването произнесе: „Дяволите да те вземат!“ Но не беше сигурен.
Крейн бавно хвана фигурата, като внимателно плъзгаше пръстите си по острите като на бръснач контури. Пешката сякаш се изплъзваше от на пръв поглед здравата хватка, така слабо я държеше, но ходът бе направен бързо и уверено.
Мамърт изруга мислено: Крейн бе пресметнал всичко прекрасно! Със своя ход той не само избягваше от заплахата на топа.
След два хода — сега замисълът на Крейн ставаше очевиден, — под удар ще бъде царицата на Мамърт. В мозъка на Мамърт се смесиха думите на Крейн: „Вдигни гарда! Вдигни гарда, скъпи ми, Мамърт!“
Да, царицата ще трябва да напусне прекрасната си позиция.
Ще му се наложи да докосне царицете, да я хване с ръка! Да вземе в ръката си най-безпощадната и смъртоносна фигура на дъската!
— Не-е! — изръмжа Мамърт.
— Моля? — запита Крейн сякаш не беше чул добре, а усмивката му, при стиснатите устни, изглеждаше злорадна.
— Ни-и-що… ни-и-що! — измъкна се Мамърт и съсредоточи цялото си внимание върху дъската.
Имаше една-единствена призрачна възможност така да изманеврира с хилядоръбата бръсначоостра царица, че да не допусне кръвта му да затече в полученото положение. Боже мой! Неразрешима двуостра дилема. Ако не се реши да направи ход, Крейн ще победи. Но щом победи, значи ще остане жив, а той, Мамърт, което е безпорно — ще загине. Вече виждаше пред себе си смъртоносния връх на шотландския кинжал, стърчащ засега от пояса на Крейн. Ако Мамърт направи сега ход — кръвта му ще тече пред отровния поглед на Крейн, докато умре.
„Никога няма да ти доставя такова удоволствие!“ — помисли той, с нарастващата увереност на човек, който никога не губи, който никой не може да унищожи.
Протегна и мисли и ръка към царицата. Фигурките блестяха като шлифовани диаманти. Всяка гладка повърхност свършваше с такъв ръб, толкова чувствително режещ, че Мамърт знаеше — докосне ли го и ръба ще пореже пръстите му. Формата на горната част на фигурата беше сложна и великолепно изработена — жена с вдигнати и обтегнати над главата ръце. Жена — прекрасна и недостъпна.
Прониза го неочаквана мисъл: нима този ход е единствен?
Потъна дълбоко в мисли, като се зае да разчита вариантите. Дори не можеше да предполага на каква висота на интелекта е принуден да работи. Бе се забрал в непознати дълбочини на шахматната теория, използувайки максимално възможното ментална ловкост и мечта за победа. Неговата Теорема се преустрои, пригаждайки логиката на теорията към практиката на ситуацията в която бе попаднал. Как може да приложи Теорема в отношение на играта? През какви непогрешимо правилни пътища на Теоремата — в която вярваше много по-силно, от когато и да било по-рано — трябва да мине за постигането на целта си? Най-после алтернативния ход му стана ясен. Той ще избегне поражението, ще избегне мъчителната стойка и ще се изплъзне от отровната насмешка на Крейн, стига само да направи с офицера си един незабележим ход. Защитата не се явява надеждна сто процента, нали и офицерът също се явява част от смъртоносното острие, но бе намерил верния отговор да открони несъмненото поражение след маневрата на Крейн.