Всички поклатиха глави. Мариана се мъчеше да не поглежда към Клод. Ръцете й трепереха.
Адвокатът продължи, намествайки очилата на носа си:
(1) На дъщеря си Мариана Фелдмън оставям имота си в Стокбридж и всичките си акции, спестявания, пенсии и лични вещи.
(2) На Мариана оставям колекцията си от девет копия на Сребърния лебед, които съм купувал или поръчвал на майстори на струнни инструменти, и колекцията си от лъкове, с която да се разпорежда както намери за добре.
(3) На Мариана оставям всичките си документи и музикални партитури.
(4) На Клод Розел, като признание за големия му музикален талант и специалните му отношения с мен като мой надарен ученик, а и защото дъщеря ми вече не се изявява като соло музикант, оставям виолончелото „Страдивариус“ от 1712 г., познато под името Сребърния лебед.
Мариана бутна назад стола си и рязко се изправи.
– О, не, това не може да е истина. Прочетете го пак – извика тя. И докато Бийчър повтаряше последната точка, тя се разплака. Александър я беше предал. Клод протегна ръка към нея, но тя я избута настрана. Бързо грабна чантата и палтото си и избяга от стаята надолу по обточения с книжни рафтове коридор и навън през вратата.
ВТОРА ГЛАВА
Клод
След срещата в Бостън Клод и майка му се разделиха. Докато тя гостуваше на приятели в Кеймбридж, той излетя директно за Ню Йорк, за да се подготви за американския си дебют. По пътя за аерогарата си мислеше за Мариана и очевидния потрес, който бе изпитала. Притесняваше го, че той остана в кантората на Бийчър, докато тя изхвърча разридана. Искаше му се да тръгне след нея, да я настигне и да я успокои. Представи си как я държи и нежно попива сълзите от красивото й лице с кърпичката си, как гали невероятната й коса. Но защо ли би искал това? Винаги се бе притеснявал от бурни емоции, особено у жените, и още повече ако му се струваше, че може да е бил причината за тях. Необвързващите връзки, онези, при които нямаше претенции или молби за ангажименти, му прилягаха най-много. Жените обаче сякаш винаги искаха повече, отколкото той възнамеряваше да им даде, ако не в началото, то впоследствие.
Щом пристигна в Ню Йорк, Клод се настани в хотел „Риджънси“ на Парк Авеню, избор на майка му. На няколко пъти се опита да позвъни на приятелката си Софи фон Ауйер в Лугано с намерението да й разкаже за страдивариуса и невероятния си късмет, но тя бе заминала на двудневна почивка с персонала на музея, в който работеше, и нямаше връзка с нея. Остави само предпазливи съобщения на мобилния й телефон, защото не искаше да разваля изненадата. После хапна лека вечеря в стаята си и заспа дълбоко, съборен от часовата разлика.
Щом се събуди, се обади в офиса на „Баум&Фернан“ Кристъфър Бийчър му бе казал, че страдивариусът е в Ню Йорк, оставен от Александър точно преди смъртта му на съхранение и реставрация в магазина на търговеца на музикални инструменти и негов партньор, лютиера Пиер Фернан. От офиса съобщиха на Клод, че нито един от двамата мъже не е на разположение този ден. И двамата пътували, каза му администраторката, но щели да се върнат на следващия ден, тогава със сигурност можел да си уговори среща. Той й съобщи, че работата му е свързана със страдивариуса, и тя потвърди, че, да, наистина, г-н Бийчър се бил обадил. Г-н Баум бил наясно с причината за неговото посещение и оставил инструкции да посрещне г-н Розел на следващата сутрин в единайсет, ако това му е удобно.
– Утре в единайсет, разбира се – рече той.
Следователно му се отваряше ден да се упражнява и той точно това направи в хотелската си стая, използвайки заглушител за своето Давид Теклер, челото, което си беше купил преди десет години. Работи върху сонатите на Брамс, които щеше да свири в „Тъли Хол“, репетира по-трудните пасажи, като експериментира с ново фразиране и пръстовки, но винаги се връщаше към онова, което Фелдмън го беше учил. После поработи малко над концерта на Шуман, който щеше да свири на националното си турне. Когато ръцете му се умориха, излезе да обядва и после походи пеша, докато стигна до Линкълн Сентър. Там, пред „Алис Тъли Хол“, видя плакат със своето име и снимка: Клод Розел и – без снимка – Уилям Розен. „Известният швейцарски виолончелист – прочете той, – прави своя дебют в Ню Йорк в събота, 10 април, 20.00 ч. Това ще бъде първата му поява в американското му турне.“
За тази рекламна снимка бяха прилежно намазали с гел и разбъркали косата му, а очите му бяха широко отворени. Изглеждаше, реши поразвеселен, наистина много „евро“.
Вървейки, Клод продължаваше да си мисли за Мариана и се зачуди дали живее сама и дали не е някъде близо до нейния квартал. В град с размерите на Ню Йорк щеше да е нужно концентрирано усилие, за да я открие, ако не попиташе някой направо. „Концентрирано“, помисли си и се усмихна на себе си – играеше си с думите на английски. Трябваше да я намери и да я покани на дебюта си. Двамата имаха толкова много общо, толкова споделени неща, вярваше той, но най-вече това, че и двамата бяха посветени на баща й.