– Е, не е като да не й е оставил нищо. Тя наследява всичкото му имущество и сметки, а и онези копия, които, ако иска, може да продаде – спря за миг, после заяви. – Наистина, Клод, не е наша работа.
– Въпреки всичко – настоя той, – аз лично съм притеснен и ще се помъча да се свържа с нея. Може би ще я поканя на концерта си. Много бих искал да я опозная по-добре. – Той проби жълтъка на яйцето си и се загледа как плъзва настрани. – Стори ми се много привлекателна, всъщност красива. Не мислиш ли?
Франсин го изгледа остро, но не каза нищо. Клод хапна от яйцето си и взе страниците за изкуство от „Ню Йорк Таймс“. Майка му пренасочи вниманието си към телефона, като подреждаше програмата си за по-късно през деня. Клод усети, че се е раздразнила и не искаше да я безпокои. Напоследък, когато се обаждаше или я посещаваше, я намираше да плаче, с подуто и зачервено лице, вратът й мокър от рукналите сълзи. Не искаше да я пита защо плаче. Струваше му се, че може и да не хареса причината. В такива моменти баща му винаги отсъстваше. Може би липсата му беше причината за нейното нещастие. В началото бе помислил, че има някаква караница помежду им. Но с течение на времето реши, че не е това.
– Вчера си обадих на „Баум и Фернан“ и попитах мога ли да мина, за да погледна Сребърния лебед – да ги посетя и да посвиря малко. Имам среща с тях днес в единайсет и се чудя дали би искала да дойдеш и ти. Моля те, маман, ела. Толкова бих искал да си с мен, когато за първи път взема инструмента в ръце като законен собственик – той й се усмихна с най-чаровната си усмивка. – Ти беше, как да се изразя, въвлечена в късмета, който ме споходи.
Това успокои Франсин. Двамата се върнаха в стаите си, за да вземат нещата, от които ще имат нужда през деня. Когато излизаше от хотела, той държеше своя Теклер в лявата си ръка, а с дясната държеше ръката на майка си. Слънцето грееше ярко, градът оживяваше от топлите знаци на пролетта. На Петдесет и седма улица тръгнаха на запад към „Карнеги Хол“. Майка му вървеше изискано на високите си токчета, късите й крака не можеха да настигат бързите крачки на Клод. Той забави темпото, когато тя се оплака, но му беше трудно да овладее нетърпението си да докосне Сребърния лебед.
След оглушителната шумотевица на Петдесет и седма улица магазинът им се видя като убежище – притихнал и елегантен, той миришеше на дърво, лепило и лак, които по-скоро принадлежаха на една отминала епоха, например на Кремона – този център на лютиерството, отколкото на днешния Манхатън. Тежките стъклени врати проскърцаха, когато Клод ги отвори. В този утринен час изложбените помещения все още бяха тихи. Само неколцина клиенти бяха дошли да разгледат инструментите. Стените на двете официални стаи бяха покрити с антикварни дървени шкафове със стъклени вратички и с меко вътрешно осветление. В тях бяха подредени цигулки, виоли и виолончела, всичките закачени под един и същи ъгъл; навсякъде очите виждаха излъскано дърво, хвърлящо различни отблясъци, което улавяше приглушената светлина на старинните полилеи. Подът беше застлан с износени, но прекрасни персийски килими и в средата на всяка от стаите имаше по една дълга старинна маса в стил френска ферма.
Младата жена, с която бе разговарял предния ден, ги поздрави и тръгна да доведе работодателя си. Клод и Франсин разкопчаха палтата си и той подпря калъфа с виолончелото срещу стената. Френските прозорци, разделени на много отделни стъкла, гледаха към Петдесет и седма улица, но шумът от трафика долу не ги достигаше.
Хайнрих Баум, нисък и плешив мъж, от когото струеше енергия, дойде да ги поздрави и енергично раздруса ръцете им. Беше малко над седемдесетте, облечен в тъмен костюм с бели райета и риза, чиито копчета за ръкавели бяха във формата на цигулки.
– Ах, мадам Розел. Вас срещнах, като идвахте с маестро Фелдмън, но синът ви досега не беше посещавал нашия магазин. Щастлив съм да ви посрещна тук, мосю Розел, и да ви поздравя с невероятно щастливото събитие. Това е един великолепен инструмент, както сам ще се уверите.
– Естествено, той го е виждал и преди – обади се Франсин.
– И двамата познаваме челото.
– Да, разбира се – рече Баум. – Вие бяхте приятелка на Александър.
А Клод добави:
– Благодарение на щедростта на мосю Фелдмън свирих на Лебеда няколко пъти по време на уроци. Знам какво неоценимо богатство е, повярвайте, знам и колко голям късметлия съм.
– Да – потвърди Баум със съжаление, – наистина е съкровище. – Той потри ръце и сведе поглед. – Несъмнено сте наясно, че бях намесен в покупката на Лебеда още от самото начало. Аз му заех парите, за да го купи от семейство Гентнер в Страсбург. Той бързо върна заема, но няма да си кривя душата, смятах, че двамата имаме негласно споразумение нашата фирма да продаде челото след смъртта на Фелдман, ако Мариана решеше да се откаже от него. Така че, естествено, ние сме разочаровани, че това няма да се случи – той поспря и едва-едва се усмихна. – Но нашият лош късмет е вашата благосклонна съдба.